*статията е публикувана със съгласието на гл. ас. д-р Памела Бучкова
1. Общи бележки за изпълнението върху моторно превозно средство.
Изпълнителното производство по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) цели да даде защита на взискателя по повод липсата на доброволно изпълнение от страна на длъжника, като предостави дължимото на правоимащия чрeз принуда, упражнена по предписания от закона ред.В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица [1].
Принудителното изпълнение по ГПК се насочва върху отделен имуществен обект с налагането на запор или възбрана върху този обект [2]. Съгласно разпоредбата на чл. 450, ал. 1 от ГПК запор върху движима вещ (включително и моторно превозно средство) се налага с описване на вещта от съдебния изпълнител. Запор върху движима вещ на длъжника може да бъде наложен и с получаване на съобщението за описа или запора, ако в него се посочи точно вещта, върху която се насочва изпълнението (чл. 450, ал. 2 от ГПК).
Когато се налага запор на моторно превозно средство, се изпраща съобщение за наложения запор и до Отдел „Пътна полиция“ към съответната Областна дирекция на МВР. Съгласно чл. 143, ал. 9 от Закона за движение по пътищата не се разрешава промяна в регистрацията на превозни средства с наложен запор или друго законово ограничение преди изрична отмяна или писмено разрешение на органа, постановил обезпечението, или на друг компетентен орган.
При описа на моторно превозно средство обикновено съдебният изпълнител предварително е установил кой е негов собственик чрез справка от отдел „Пътна полиция“ при ОДМВР, предоставена на съдебния изпълнител на основание чл. 431, ал. 3 от ГПК, във връзка с чл. 37а от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба № I-45/2000 г.). Собствеността върху регистрирани автомобили, регистрирани ремаркета с товароносимост над 10 тона, регистрирани колесни трактори и регистрирани мотоциклети с работен обем на двигателя над 350 cm3, се прехвърля с писмен договор с нотариална заверка на подписите (чл. 144, ал. 2 от ЗДвП). Поради тази причина е възможно към датата на извършване на описа собствеността върху моторното превозно средство вече да е прехвърлена, но праводателят да не е изпълнил задължението си по чл. 145, ал. 1 от ЗДвП да предостави копие от договора за прехвърляне на собствеността с данните на приобретателя в двуседмичен срок на службата, издала регистрационния номер. Приобретателят също може да не е изпълнил задължението си по чл. 145, ал. 2 от ЗДвП да предостави в двуседмичен срок на службата за регистрация по местоживеене копие от договора за придобитата собственост с данните на праводателя. Затова справката, която Отдел „Пътна полиция“ предоставя на съдебния изпълнител, невинаги отразява кой е действителният собственик на моторното превозно средство. Това налага съдебният изпълнител да извърши допълнителна проверка на собствеността, включително и чрез установяване кой владее моторното превозно средство към деня на описа.При извършването на описа съдебният изпълнител може да узнае за съществуването на насочено друго изпълнение единствено от длъжника, който може да отсъства или да пропусне (поради незаинтересованост или други причини) да съобщи необходимата информация [3].
Освен че проверява собствеността, с оглед разпоредбата на чл. 467, ал. 1, т. 3 от ГПК при описа съдебният изпълнител следва също така подробно да опише в протокола за опис характерните физически белези на моторното превозно средство, за да бъде последното индивидуализирано и за да му бъде поставена обективна оценка (чл. 468 от ГПК). Така, при описа съдебният изпълнител констатира наличието на тези белези на моторното превозно средство, които го отделят и разграничават от останалите моторни превозни средства. Той проверява общото състояние на моторното превозно средство, цвета, наличието на одрасквания, изкривявания и други дефекти, дали моторното превозно средство е в движение, засича пробега (километража) с оглед на остатъчния му полезен ресурс, външното състояние на автомобила, наличието на видими недостатъци, състоянието на гумите, годината на производство и др. [4]. Съдебният изпълнител проверява също така дали регистрационният номер, номерът на двигателя и идентификационният номер (VIN = Vehicle Identification Number) на рамата /при леките МПС/ или на шасито /при старите товарни МПС/ съответстват на регистрираните в Отдел „Пътна полиция“. Всички тези характеристики обуславят и обективната пазарна цена, която вещото лице определя при огледа на моторното превозно средство, като то се съобразява и със застрахователната оценка на моторното превозно средство, която се определя на база на актуален каталог Super Schwacke и е съобразена с търсенето и предлагането на българския пазар, техническото състояние на автомобила в момента, изминат пробег и други характеристики.
Индивидуализацията на моторното превозно средство е важна и от гледна точка на обстоятелството, че вещта се продава такава, каквато е била към момента на описа (чл. 487, ал. 1, във връзка с чл. 474, ал. 5, изр. 1 от ГПК). Освен това при описа съдебният изпълнител назначава и пазач на вещта, който е длъжен да я пази като добър стопанин и да дава сметка за приходите от нея и за разноските по пазенето й (чл. 471, ал. 1 от ГПК). Описаната движима вещ може да бъде дадена за пазене и на длъжника (чл. 469 от ГПК), а ако длъжникът откаже да приеме за пазене вещта или ако съдебният изпълнител прецени, че тя не трябва да се остави у него, вещта се изземва от съдебния изпълнител и се дава за пазене на взискателя или на пазач, назначен от съдебния изпълнител (чл. 470, ал. 1 от ГПК). Вещта се предава за пазене срещу подпис (чл. 470, ал. 3 от ГПК), поради което без физическото наличие на моторното превозно средство няма как да бъде завършен фактическият състав на описа и предаването на вещта за пазене.
Всяко от гореизброените действия е възможно единствено, ако моторното превозното средство, срещу което е насочено изпълнението, е налице физически при извършване на описа. Във връзка със задълженията на съдебния изпълнител да установи кой е собственикът на моторното превозно средство и кой го владее, да индивидуализира и конкретизира вещта и нейната пазарна стойност, като опише фактическото й състояние, да наложи запор чрез извършване на опис на моторното превозно средство, както и да назначи пазач, с новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) беше въведена възможността съдебният изпълнител да поиска от органите на Министерството на вътрешните работи спиране от движение на моторното превозно средство, върху което е насочено изпълнение за срок до три месеца (чл. 431, ал. 6 от ГПК).
2. Практически проблеми при приложението на чл. 431, ал. 6 от ГПК.
Според текста на чл. 431, ал. 6 от ГПК съдебният изпълнител при необходимост може да поиска от органите на МВР спиране от движение на моторно превозно средство, върху което е насочено изпълнението за срок от три месеца. Редакцията на нормата буди неясноти.Дали законодателят е уредил правомощие на съдебния изпълнител да „задължи” съответния компетентен орган да спре от движение моторното превозно средство или е уредил възможността при необходимост съдебният изпълнител да поиска съдействие, което при определени предпоставки може да му бъде отказано?Не са уредени и последиците от евентуален отказ, което в редица случаи води до извод за недопустимост на жалбата срещу такъв отказ [5]. От една страна не е съвсем ясно какво правоотношение възниква при взаимодействието между съдебния изпълнител и административния орган, а от друга няма еднозначен отговор на въпроса допустима ли е съдебна защита срещу отказ на административния орган и кой има правен интерес от провеждането й. Тези и други въпроси, на които няма еднозначен отговор, водят и до съответните противоречия в практиката.
Някои съдебни състави приемат, че „разпоредбата на чл. 431, ал. 6 от ГПК дава право на съдебния изпълнител с постановление да задължи орган на изпълнителната власт по Закона за движение по пътищата за определен период от време да спре от движение превозно средство, собственост на длъжника. Това е правомощие, което законодателят е предоставил на съдебния изпълнител в качеството му на орган на власт и не зависи от издаване на нарочен за целта индивидуален административен акт с основание чл. 171, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.” [6] Други състави обаче застъпват по-различно становище, а именно: „…в нормата на чл. 431, ал.6 от ГПК е дадена възможност, при необходимост съдебният изпълнител да поиска от органите на МВР спиране от движение на моторно превозно средство, върху което е насочено изпълнение за срок до три месеца, но не е уредено правомощие на същия, в това си качество, да издаде съответния акт, с който да спре временно от движение МПС. В този смисъл по естество и правни последици искането по чл. 431, ал.6 от ГПК на съдебния изпълнител е за налагане на принудителна административна мярка от категорията на визираната в чл. 171 от ЗДвП – временно спиране от движение на МПС” [7][8].
Независимо от предписаното в чл. 431, ал. 6 от ГПК,в действителност практиката на началниците на отдел/сектор „Пътна полиция“ към съответните ОДМВР е категорична и непротиворечива (с много редки изключения) – същите постановяват отказ (изричен или мълчалив) за спиране от движение на съответните моторни превозни средства .В редица случаи съдебните изпълнители или взискателите по изпълнителните дела прибягват до оспорване на отказа пред административния съд, тъй като считат, че за тях този отказ се явява неблагоприятен –той пречи на съдебния изпълнител да реализира правомощията си, свързани с принудителното изпълнение, а взискателят не може да удовлетвори вземането си чрез опис и продажба на запорираното моторно превозно средство. В тези хипотези съдебната практика отново не е единна по въпроса за правния интерес от оспорването, чието наличие е задължителна предпоставка за допустимост на жалбата.
При преценката за наличие на активна процесуална легитимация за оспорване, някои съдебни състави приемат, че „правоотношението не е между административен орган и гражданин или организация по смисъла на чл. 21 от АПК, а между два държавни органа във връзка с изпълнение на издаден въз основа на закона акт на единия орган” [9][10][11][12][13][14][15][16][17][18], като в тези случаи съдът счита, че жалбата на взискателя по изпълнителното дело се явява недопустима. Други състави пък приемат, че „жалбата пред административния съд не е подадена от взискатели по изпълнителното дело, чиито права биха могли да бъдат засегнати. Подавайки искане за временно спиране от движение на моторно превозно средство на основание чл. 431, ал. 6 ГПК, частният съдебен изпълнител не предявява свои права и не е овластен от закона да предявява права на взискателите. Искането на частния съдебен изпълнител не е поставило начало на административно производство, което се образува по искане на заинтересувани граждани и организации в предвидените от закона случаи.” [19][20]. В някои съдебни актове се среща неправилното схващане, че фактическите обстоятелства осъществяват хипотезата на чл. 271, ал.3 от АПК [21][22][23]. Срещат се и решения, според които жалбите са не само допустими, но и основателни [24][25][26].
В съдебната практика са застъпени различни становища и по отношение на юридическия характер на изричния отказ на началниците на отдел/сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР. Едно от тях е, че изричният отказ представлява индивидуален административен акт по чл. 21, ал.1 от АПК [27]. Според друго този отказ е индивидуален административен акт по чл.21, ал.4 от АПК [28]. Някои съдебни състави квалифицират отказа като „бездействие” на административния орган да изпълни задължение, произтичащо пряко от нормативен акт [29][30][31].
Интересно схващане е застъпено в практиката и по отношение на мълчаливия отказ за удовлетворяване на искане по чл. чл. 431, ал. 6 от ГПК. Съдът е имал повод да заключи, че „оспореният пред съда мълчалив отказ не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 4 АПК, отказ на административния орган да извърши или да се въздържи от определено действие. На обжалване по административен ред подлежат действията на Началник сектор „ПП“ при ОД на МВР, в качеството му на административен орган и на орган на изпълнение на административен акт, но не и като учреждение (компетентен орган), което следва да извърши действия в хода на изпълнителното производство. Отказът на Началник сектор „ПП“ при ОД на МВР да извърши исканите действия от частния съдебен изпълнител е в рамките на изпълнителния граждански процес, а не в качеството му на административен орган и не подлежи на обжалване по административен ред” [32]. В хипотезата на изричен отказ и друг съдебен състав е имал повод да заключи, че „отношенията по налагане на запора върху ППС и искането на ЧСИ същите да бъдат спрени от движение не се развиват между органа и жалбоподателя, а се развиват между органа и ЧСИ. Ако е налице било фактическо бездействие, било постановен изричен отказ по заявление на ЧСИ, било неизпълнение на постановление на ЧСИ от страна на органа, то активно легитимиран да обжалва във всички тези случаи е ЧСИ, а не жалбоподателят.Жалбоподателят не е сезирал органа и не разполага с такава правна възможност да иска спиране от движение МПС на длъжник. Такова правомощие има ЧСИ по чл. 431, ал.5 от ГПК. Доколкото протичащото изпълнително производство е регламентирано в ГПК, то ЧСИ следва да търси защита срещу неизпълнение на постановленията му по ред, разписан именно в ГПК.”[33]
Както бе илюстрирано по-горе, при приложението на чл. 431, ал.6 от ГПК възникват множество въпроси, по които в съдебната практика, в това число и на Върховния административен съд,няма единно становище. Противоречия са налице по отношение на юридическата същност на мярката „спиране” в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК (дали тя представлява обезпечителна мярка [34]или принудителна административна мярка [35]), за това кому принадлежи правомощието да наложи мярката – на съдебния изпълнител или на административния орган, за правомощията на органите на МВР в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК, за правната природа на отказа на органа на МВР да спре от движение МПС, върху което е наложен запор с постановление на съдебния изпълнител, както и за допустимостта на процесуална защита срещу отказа и реда за провеждането й.
От особено значение за правилното и законосъобразно приложение на чл. 431, ал.6 от ГПК са следните въпроси, на които следващото изложение ще се опита да отговори:
– Какъв е характерът на мярката „спиране от движение на моторно превозно средство” по чл. 431, ал.6 от ГПК и кой е органът, оправомощен да я наложи?
– Какви са правомощията на органите на Министерството на вътрешните работи в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК?
Отговорите на тези въпроси са относими както към преценката за характера на евентуално постановения отказ на орган на МВР да спре от движение моторно превозно средство по искане на съдебен изпълнител, отправено по реда на чл. 431, ал.6 от ГПК, така и за допустимостта на съдебния контрол върху този отказ и реда за упражняването му.
3. Какъв е характерът на мярката „спиране от движение на моторно превозно средство” по чл. 431, ал.6 от ГПК и кой е органът оправомощен да я наложи?
3.1. Трудно може да бъде споделено становище, че мярката „спиране от движение на моторно превозно средство” по чл. 431, ал.6 от ГПК представлява принудителна административна мярка. От една страна, текстът на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания сочи изчерпателно, че принудителни административни мерки се налагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Съдържанието на разпоредбата разкрива целта и предназначението на наложената мярка. Същото правило намира израз и при регламентацията на хипотезите, в които се налагат принудителни административни мерки по ЗДвП. В чл. 171, ал.1 от същия закон ясно е посочено, че принудителни административни мерки се налагат за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения. Като принудителна административна мярка „временно спиране от движение на моторно превозно средство” се налага само при наличие на предпоставките посочени в чл. 171, ал.2, б.”а”-„и”, като от редакцията на разпоредбите е видно, че мярката цели осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения. Вероятно това е и една от причините законодателят да не уреди искането на съдебния изпълнител по чл. 431, ал.6 от ГПК като предпоставка за налагане на принудителна административна мярка от административния орган.[36][37]
Следва да се вземе под внимание и обстоятелството, че принудителната административна мярка „спиране от движение на моторното превозно средство” по чл.171, т.2 от ЗДвП се налага с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица, която заповед по съществото си представлява административен акт. Принудителни административни мерки могат да бъдат налагани само от точно посочените в правната норма административни органи или приравнени към тях други органи, на които законът изрично е предоставил такава компетентност. Това е така, защото принудителните административни мерки са израз на административната принуда, чието осъществяване е вид административна дейност, каквато не се извършва от съдебните изпълнители.
Изложеното дотук изключва възможността принудителна административна мярка, в това число и мярката по чл.171, т.2 от ЗДвП, да бъде наложена от съдебния изпълнител или по негово искане.
3.2. Спирането от движение на моторно превозно средство в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК не е свързано с предотвратяване и преустановяване на административно нарушение, а преследва различна цел. В случаите, когато длъжникът отказва да съдейства на съдебния изпълнител и/или укрива моторното превозно средство, което може да послужи за удовлетворяване на вземанията на кредитора, с помощта на мярката „спиране от движение на моторно превозно средство“ съдебният изпълнител може: да наложи запор на моторното превозно средство, да направи опис като подготвително действие за извършване на проданта, да приеме изготвената от вещо лице пазарна оценка на вещта, въз основа на която се определя началната цена при публичната продан. Всяко от изброените действия е насочено към успешното провеждане на принудителното изпълнение по реда на ГПК. Последното разкрива обезпечителната нужда от спирането на моторното превозно средство от движение. Чрез това действие се ограничава възможността на длъжника да препятства удовлетворяването на кредитора чрез осребряването на вещта. Поради характера му на движима вещ, моторното превозно средство би могло лесно да бъде укрито от длъжника, чрез което да се осуети и неговият опис. Запорът на движими вещи винаги се осъществява чрез опис или чрез връчване на запорно съобщение до длъжника, в което вещта е достатъчно индивидуализирана. Ако запорното съобщение не бъде връчено надлежно на длъжника или не бъде извършен опис, запорът не се счита наложен и длъжникът може да се разпорежда свободно с вещта. От друга страна, дори и да е наложен запор чрез връчване на запорно съобщение, няма правни пречки длъжникът да ползва моторното превозно средство, докато не бъде надлежно описано и иззето от съдебния изпълнител. [38][39]
По аргумент от чл. 451, ал.1 от ГПК, запорът представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което една движима вещ на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с нея. По този начин моторното превозно средство се лишава от своя „движим“ характер и това улеснява в значителна степен възможността за физическото му издирване от взискателя или съдебния изпълнител. Няма как да бъде осребрено моторното превозно средство, ако не бъде налично физически при извършване на описа. Фактическата липса на моторното превозно средство обезсмисля наложения запор (ако такъв е наложен преди описа), а и самия изпълнителен способ „принудително изпълнение срещу моторно превозно средство“. Това води до непропорционално увреждане на интересите на кредитора, защото в много случаи моторното превозно средство е единственият по-ценен секвестируем имуществен актив на длъжника. В тези случаи интересите на кредиторите могат да бъдат защитени чрез предоставената от закона възможност на съдебния изпълнител да поиска от органите на отдел/сектор „Пътна полиция“ към МВР спиране от движение на моторно превозно средство, което според някои съдебни състави представлява обезпечителна мярка. [40][41] Този извод не е съвсем безспорен.
3.3. Видовете обезпечителни мерки, налагани от съда рамките на обезпечителното производство по реда на Гражданския процесуален кодекс, са изчерпателно уредени в чл. 397 от същия. Съгласно чл. 397, ал.1, т.2 обезпечението се извършва със запор на движими вещи, а според чл. 397, ал.1, т.3 обезпечението се извършва чрез други подходящи мерки, определени от съда, включително чрез спиране на моторно превозно средство от движение. Буквалният прочит на нормата би могъл да наведе на извода, че „спиране на моторно превозно средство от движение” може да бъде наложено като обезпечителна мярка само от съда в хипотезата на чл. 397, ал.1, т.3 от ГПК.[42]
Запорът като обезпечителна мярка в изпълнителния процес цели да обезпечи успешния му изход, като запази физическата цялост на запорираната вещ и нейната принадлежност към имуществото на длъжника . Но тъй като по силата на чл. 450 от ГПК запорът на движими вещи винаги се осъществява чрез опис на вещта или чрез връчване на запорно съобщение до длъжника, в което вещта е достатъчно индивидуализирана, е необходимо тази вещ да бъде налице физически. Поради тази причина оказването на съдействие по чл. 431, ал.6 от ГПК от страна на административния орган може да се възприеме по-скоро като гаранция за възможността за налагане на обезпечение или за ефективността на вече наложеното обезпечение. Ако съдебният изпълнител е наложил обезпечителната мярка „запор” върху моторното превозно средство чрез изпращане на запорно съобщение до длъжника, то искането по чл. 431, ал.6 от ГПК ще е необходимо в случай, че длъжникът укрива вещта, което прави невъзможно нейното описване и изземване от съдебния изпълнител. Последното би могло да оправдае възглед, че искането по чл. 431, ал.6 от ГПК не представлява нито обезпечителна мярка, нито искане за налагане на такава мярка. То представлява отправено от съдебния изпълнител искане за извършване на определено действие от страна на административния орган изразяващо се в спиране от движение на моторното превозно средство за определен срок от време. По същността си това действие ще представлява ограничение на превозното средство (чрез спирането му от движение), върху което е наложена или предстои да бъде наложена обезпечителна мярка. Някои състави приемат че, спирането на моторното превозно средство от движение в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК е част от фактическия състав по налагане запора [43]. Но това не отговаря на въпроса кой орган налага ограничението – съдебният изпълнител или административния орган.
3.4. Правомощията на съдебните изпълнители в изпълнителното производство по ГПК са уредени в чл. 431 от същия, озаглавен „Правомощия на съдебния изпълнител”. От систематичното тълкуване на разпоредбата на ал. 6 на чл. 431 от ГПК, следва, че съдебният изпълнител разполага с правомощието да поиска спиране от движение на моторно превозно средство от органите на Министерството на вътрешните работи, когато е налице необходимост от това. От тук е възможно да се заключи, че действията на органите на МВР за спиране от движение на моторно превозно средство на длъжника представлява частен случай (lex specialis) на общото задължение на органите на МВР да съдействат на съдебните изпълнители, което е уредено в чл. 431, ал. 2 от ГПК . С други думи ограничението се налага от съдебния изпълнител, а административният орган е длъжен да го изпълни.
Ако се приеме, че упражняването на правомощието да се иска извършване на описаното в чл. 431, ал.6 от ГПК действие „спиране” води до съответното задължение за органите на Министерството на вътрешните работи да го извършат, по какъв ред следва да се изпълни това задължение и с какви правомощия разполагат административните органи?
3.5. Видно е от съдържанието на Наредба I-45/2000 г., приета въз основа на законова делегация по чл. 140, ал. 2 от Закона за движение по пътищата, че условията за спиране от движение на моторно превозно се заключават до следните две хипотези: наложена от органа принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2 от ЗДвП и по искане на собственика (чл. 40, ал. 1 от Наредбата).
Освен чл.40, ал.1, чл. 45 от Наредбата също визира „спрени” от движение превозни средства, но от органите на съдебната власт или данъчната администрация. Тоест, нормата предвижда, че органите на съдебната власт или данъчната администрация могат да спрат от движение моторно превозно средство. Това би следвало да са случаите, в които именно тези органи са наложили обезпечителна мярка „спиране от движение на моторно превозно средство” (например в хипотезата на чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК). Нормата не сочи хипотези на налагане на мярката от страна на съдебния изпълнител (или публичния изпълнител).
На следващо място в чл. 36 от Наредбата е предвидено, че за превозни средства, върху които са наложени ограничения от органите на съдебната власт (съд, прокуратура и следствие) или данъчната администрация, се въвежда информация по отчета и ограниченията се запазват до писмена отмяна от органа, който ги е наложил, или от друг компетентен орган. Тази разпоредба би следвало да обхваща и случаите, в които е наложен „запор”от съдебен изпълнител или публичен изпълнител, което не е изрично уредено в разпоредбата, въпреки че запорът върху моторното преводно средство представлява именно такова ограничение. Въпреки това органите на МВР прилагат тази норма, когато получат запорно съобщение от съдебния изпълнител или от публичния изпълнител, и въвеждат информация по отчета за наложеното ограничение. Очевидно практиката на административните органи не е съвсем последователна. При получаване на запорно съобщение прилагат по аналогия чл. 36 от Наредбата, но при искане за спиране на моторното преводно средство не прилагат чл. 45. Може би това е така, защото нормата на чл. 431, ал.6 от ГПК позволява тълкуване, че спирането не се осъществява като правно действие от съдебния изпълнител и поради това не може да послужи като предпоставка за прилагане по аналогия на чл. 45 във връзка с чл. 40, ал.2 от Наредбата.
Запорът може да бъде наложен както от съдебния изпълнител в изпълнителното производство по ГПК, така и от публичния изпълнител в изпълнителното производство по ДОПК (чл.198, ал.1, т.2, предл.първо от ДОПК). Но спирането от движение като фактическо действие се извършва от органите на МВР като последица от наложеното ограничение, която може да се осъществи само ако от страна на органа, наложил ограничението, е направено искане за това. Разпоредбата на чл. 36 обаче предвижда само въвеждане на информация по отчета, но не и спиране на моторното превозно средство от движение. Чл. 36 от Наредбата визира случаите, в които органите на съдебната власт или данъчната администрация са наложили ограничения. Според нормата не възниква задължение за административния орган да спре от движение моторното превозно средство. В тези случаи нормата предписва само въвеждане на информация по отчета и запазване на ограниченията до писмена отмяна от органа, който ги е наложил или от друг компетентен орган. Затова тази разпоредба се явява неприложима в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК, тъй като чл.36 не предвижда изрично правомощие на административния орган за спиране на моторното превозно средство от движение по искане на съдебен изпълнител. В Наредбата като цяло липсва изрична разпоредба, която да дава детайлна регламентация на правомощията на административните органи, свързани със спиране от движение на моторните превозни средства.
3.6. Нито в Закона за движение по пътищата, нито в Наредба I-45/2000 г. е изрично уреден редът за реализиране на действието поискано по реда на чл. 431, ал.6 от ГПК. Впрочем, липсва уредба и за реда за осъществяване на съдействие по чл. 227, ал.2 от ДОПК [44]. Касае се за празнота в закона, която в конкретния случай не може да бъде преодоляна по пътя на аналогията, тъй като правомощията на административните органи следва да бъдат изрично уредени. Също така, ако законодателят цели да уреди правомощието по чл. 431, ал.6 от ГПК като такова за налагане на обезпечителна мярка „спиране от движение на моторно превозно средство” би могъл да го стори по по-прецизен начин. Във всеки случай, с оглед избягване на продължаващите противоречия в практиката и уеднаквяване на същата, de lege ferenda е наложително законодателят изрично да уреди правно-техническите способи за изпълнение на искането на съдебния изпълнител по чл. 431, ал.6 от ГПК (или на публичния изпълнител по чл. 227, ал.2 от ДОПК) за временно спиране от движение на моторното превозно средство.
4. Допустимост на съдебния контрол върху на отказ на орган на МВР да спре от движение моторно превозно средство, върху което е насочено изпълнение по реда на Гражданския процесуален кодекс.
При положение, че в Закона за движение по пътищата, друг нормативен акт или подзаконов нормативен акт няма норма, която да включва в компетентността на органа на МВР разглеждането на искания за спиране от движение на моторно превозно средство извън посочените по-горе хипотези, то съвсем естествено се налага извода, че към настоящия момент евентуалният отказ да бъде удовлетворено искането по чл. 431, ал.6 от ГПК се явява материално законосъобразен, като съответстващ на материалната компетентност на органа. Това обаче не изключва „по дефиниция” съдебния контрол върху него, доколкото предпоставка за провеждането му е на първо място допустимостта на жалбата, а не нейната основателност.
В контекста на разглежданата проблематика относими към преценката за допустимост са на първо място критериите за определяне на наличието на правен спор и критериите за подсъдност на конкретния спор. Поначало, ако е налице спор и той е гражданскоправен, би следвало компетентният за разглеждането му да е гражданският съд, а ако спорът е административен – административният съд. Посоченото правило ще важи само ако е уредена подсъдността на конкретния спор и ако е предвиден ред за разглеждането му. В съдебната практика, както бе илюстрирано по-горе, няма единодушие по тези въпроси.
Наличието на правен спор е определящ белег както на гражданското, така и на административното правораздаване. Правният спор е външно обективирано противоречие (несъвпадане) на правните убеждения (твърдения) на насрещните субекти на правоотношението относно неговото възникване, съдържание и съществуване. Без значение за наличието на правен спор е дали той се дължи на разлика в становищата на двете страни относно факти, меродавни за правоотношението, или относно тяхното правно значение . Наличието на правен спор се обуславя от съществуването на правоотношение.
4.1. При наличие на отправено по реда на чл. 431, ал.6 от ГПК искане от съдебния изпълнител до съответния орган на МВР, между двата органа възниква правоотношение. То се формира от очертаното в посочената норма правомощие на съдебния орган да поиска извършването на определено действие от друг орган (тъй като това действие е от неговата компетентност), като упражняването на това правомощие би следвало да породи определени правни последици. Правомощието е такова, с което съдебният изпълнител разполага само при провеждане на изпълнителното производство, като самостоятелно производство, уредено в рамките на гражданския процес. Това правомощие е средство за възникване на правоотношението между съдебния изпълнител и административния орган. Обстоятелството, че правните последици от упражненото правомощие не са уредени от закона, е въпрос на законодателен пропуск, който обаче не променя факта, че при упражняване на правомощието ще възникне правоотношение. В хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК правоотношението може да възникне само при необходимост,което говори за едно отклонение от нормалното развитие на изпълнителния процес, при което защитата на гражданските права на взискателя не може да бъде дадена от съдебния изпълнител, а се нуждае от помощта на орган на администрацията. Тази защита е опосредена от действията на съдебния изпълнител, а именно отправеното искане по чл. 431, ал.6 от ГПК.
4.2. Правоотношението, възникнало от отправеното по реда чл. 431, ал.6 от ГПК искане от съдебния изпълнител до съответния орган на МВР, може да бъде определено като специфично публичноправно отношение, но не и като гражданско или административно правоотношение. Отношенията между съдебните изпълнители и органите на МВР по повод провеждане на изпълнителното производство по ГПК представляват форма на взаимодействие (сътрудничество) при изпълнението на закона. Държавният съдебен изпълнител е държавен орган, а частният съдебният изпълнител е орган на принудителното изпълнение, на който държавата е възложила публична функция. В този смисъл действията по изпълнението, които тези органи извършват, са проявна форма на публичната им функция и съответно са с публичноправен характер. По тази причина категорично не може да бъде споделено становище, че възникналото правоотношение е от гражданскоправен характер.
4.3. При сега действащата нормативна уредба, не може да бъде категорично защитен и извод за административноправния характер на правоотношението, което възниква при упражняване на правомощието на съдебния изпълнител по чл. 431, ал.6 от ГПК. Съответно не може да се направи извод за наличие на административноправен спор в хипотезата на отказ да се изпълни поисканото съдействие по чл. 431, ал.6 от ГПК.
На първо място липсва административна подчиненост на единия орган спрямо другия. Спорно е дали в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК се съдържа властническо правомощие на административния орган. Редакцията на нормата не е достатъчно ясна, което поражда възможност за различни интерпретации. Дори да се приеме, че административният орган е длъжен да съдейства (макар и да не е уреден редът за осъществяване на съдействието), действията, които ще извърши, няма да рефлектират пряко върху правната сфера на съдебния изпълнител. Вярно е, че пряко заинтересован от извършване на действието е взискателят по изпълнителното дело, но той не е страна по правоотношението между съдебния изпълнител и административния орган. На следващо място обстоятелството, че страна по правоотношението е административен орган, също не разкрива административноправна същност на отношението, доколкото ако административният орган издаде акт или извърши действие, то няма да бъде израз на собствената му преценка „по компетентност” на релевантните факти и обстоятелства [45]. Също така искането по чл. 431, ал.6 от ГПК не поставя началото на административно производство за издаване на индивидуален административен акт, тъй като такова производство не е уредено от закона. От тази гледна точка взискателят не разполага със собствена активна процесуална легитимация като заинтересована страна да оспорва актове или действия на съдебния изпълнител, извършени по повод отправено до него искане по чл. 431, ал.6 от ГПК от страна на съдебния изпълнител. От една страна, не е уредена възможност на административния орган при получаване на искането по чл. 431, ал.6 от ГПК да издаде акт, в който да материализира правомощието „спиране от движение на моторно превозно средство”. В този смисъл и евентуалният му отказ (изричен или мълчалив) не би могъл да се определи като административен акт, поради което и не подлежи на съдебен контрол като такъв . По аргумент от чл. 145, ал.2, т.1 от АПК на обжалване би подлежал отказът на административния орган само, ако той е трябвало да издаде административен акт. А мълчалив отказ би бил налице само, ако той не се е произнесъл с административен акт, но при настоящата правна уредба административния орган няма такова задължение.
От друга страна, при настоящата правна уредба, евентуалното бездействие на административния орган не може да осъществи и хипотезата на чл. 256 или чл. 257 от АПК, защото няма правна норма, която изрично и пряко да задължава административния орган да извърши съответното действие „спиране от движение на моторно превозно средство” при отправено до него искане по чл. 431, ал.6 от ГПК. Дори да се приеме, че такова задължение за административния орган произтича пряко от чл. 431, ал.6 от ГПК, във връзка с чл. 431, ал.2 от ГПК, то той не може да го изпълни, тъй като компетентността му е ограничена от предвиденото в Наредба I-45/2000 г., в която поисканото от съдебния изпълнител съдействие отсъства като предпоставка за спиране на моторното превозно средство от движение.
4.4. При евентуално изменение и/или допълнение на приложимите норми, горните изводи биха могли да търпят развитие. В случай, че в нормативните актове, уреждащи дейността и правомощията на органите на МВР, бъде предвидено искането на съдебния изпълнител по чл.431, ал.6 от ГПК като основание за временно спиране от движение на моторно превозно средство, то тогава поисканото съдействие ще следва да бъде оказано. В зависимост от конкретното законодателно решение оказването на съдействие би могло да се състои в задължение на административния орган да издаде административен акт или да извърши конкретни фактически действия, като второто разрешение би било по-удачно. Ако административният орган не извърши съответните фактически действия, това ще съставлява основание да му се потърси отговорност по реда на чл. 256 от АПК. При неизпълнение на искането по чл. 431, ал.6 от ГПК съдебният изпълнител не може да наложи на административния орган глоба по чл. 93, ал.1, т.3 от ГПК или по чл.405 от Закона за съдебната власт, тъй като искането на съдебния изпълнител не може и не би следвало да се окачествява като разпореждане до административния орган. С него се съобщава на административния орган за настъпилите факти и обстоятелства от обективната действителност, които налагат необходимостта от извършване на конкретното действие от негова страна.
Не е случайно, че законодателят в чл. 431, ал.6 от ГПК си служи с израза „при необходимост“. Той показва от една страна, че все пак правомощието на съдебния изпълнител е ограничено. Но от друга страна с израза „при необходимост“ законодателят е обхванал случаите, в които съдебният изпълнител е възпрепятстван да насочи принудителното изпълнение върху моторното превозно средство. Законодателят е предоставил преценката за наличие на необходимост на съдебния изпълнител, като тя не подлежи на преразглеждане от административния орган. Законодателят е презумирал също, че тази преценка ще бъде правилна, щом като не е предвидил никакъв контрол върху нея. Въпреки всичко това, в хипотезата на чл. 431, ал.6 от ГПК органите са равнопоставени. Чрез своите действия те си сътрудничат при изпълнение на закона. Съдействието на административния орган е дължимо, но не по силата на разпореждане (оформено като искане) от страна на съдебния изпълнител, а по силата на съответните правни норми, уреждащи неговите правомощия в конкретния случай.
Основен принцип на административното право е принципът за законност, според който административните органи могат да упражняват само тези правомощия, които са им възложени по компетентност със съответните правни норми и по предписания от закона ред. В противен случай актовете и действията им биха били незаконосъобразни до степен на нищожност.
BG 
EN