С Решение № 10393 от 03.08.2018 г. по административно дело № 13256/2017 г. на Върховен административен съд, III отделение, беше потвърдено Решение № 5691 от 12.10.2017 г. по административно дело № 8796/2016 г. на Административен съд – София град, XV състав, с което е уважен частично искът на Т.М.Т. по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за сумата от 440 лв., ведно със съответната законна лихва върху тази сума от 12.08.2016 г. до датата на исковата молба и законната лихва от завеждането на исковата молба до окончателното погасяване на задължението, и с което е отхвърлен искът за разликата над присъдената сума от 440 лв. (четиристотин и четиридесет лева) до предявения с исковата молба размер от 35 000 лв.
Съдът е приел, че претенцията на ищеца се основава на следните фактически твърдения: липсата на достатъчна площ в помещенията, водата, течаща в мивката, която е в помещенията е мазна, с пясък и неприятна миризма, липсата на баня в помещенията и недостатъчност на времето за поддържането на личната хигиена в общата баня в мръсното помещение, мръсен под и наличие на инсектициди в помещенията, наличието на само един оголен контакт в помещението, недостатъчност на храната, появили се здравословни проблеми в резултат на тези лоши условия.
Протоколите за осъществена дезинсекция на помещенията в Затвора белене сочат третирането им с един препарат и осъществена дезинсекция, т.е. премахване на насекоми, но не и дератизация /премахване на гризачи/ и дезинфекция /третиране спрямо други източници на замърсяване/. Няма съмнение, че хигиената на помещенията е резултат както от тяхното общо състояние, така и от усилията на лишените от свобода, но при безспорно установения факт за строени през средата на миналия век сгради усилията на затворниците да ги поддържат очевидно са недостатъчни.
В доклад от 24.08.2016 г., изготвен от изследовател на затворени институции в Български хелзинкски комитет Станимир Петров, в който е отразено посещението му на 23.08.2016 г. в Затвора в Белене и констатациите от него – сградите са застроени през 1957 г.–1958 г., силно амортизирани с тесни коридори. Навсякъде в килиите подовете нямат настилка, а само циментова замазка, дограмите не са подменяни; стените и таваните са силно замърсени и потъмнели, на места с дупки и се нуждаят от спешен ремонт. Тоалетните в килиите са малки – не повече от 1 кв метър; килията приемното отделение, в което е бил настанен, е с площ 38 кв. метра, където са настанени 18 лица. Водата в затвора не е годна за пиене – лишените от свобода показали марли след прецеждане на водата, по които имало черни наноси. По думите на затворниците водата съдържа и пясък, варовик, мазут и твърди частици на дъното на съдовете, в които се съхранява, винаги се отлага утайка.
От разпитаните свидетели се установява, че затворническото помещение било в окаяно състояние от миризмата на пот, мръсни, ронещи се мазилки, амортизирани прозорци. Електрическият контакт в килията бил изкъртен, висял на кабелите си, осветлението не било достатъчно, тъй като имало само една лампа на стената. В спалното помещение имало постоянно плъхове и насекоми, нощем комари, котки и мухи, а вечер комари и плъхове. Проветрявало се само през два прозореца, а от в помещението имало само двама непушачи за разлика от всички останали. Имало 3-4 шкафчета за лични вещи, и маса с 4 стола. Тоалетната била много „мизерна“, не подлежала на почистване, стените били подпухнали от урина, всичко в килията било неподдържано. Подът ѝ бил натрошен, имало дупки. Ако някой желае да бъдат изпрани дрехи в пералнята, затворникът, от когото това зависи, настоявал да му се заплаща с цигари, перял само чаршафи; ако се даде друга дреха, примерно блуза, искал да му се заплати с цигара-две, зависи колко е голямо количеството дрехи.
Съгласно чл. 2, т.3 ЗИНЗС изпълнението на наказанията е насочено към постигане на неговите цели чрез осигуряване на условия за поддържане на физическото и психическото здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им. Принципът по чл. 3, ал.1 от цитирания нормативен акт е, че осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и нечовешко отношение, каквото по смисъла на т.3 е унизителното отношение, уронващо човешкото достойнство на осъдения. С аргумент от пряко приложимата разпоредба на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧОС/ „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание“, а според разпоредбата на чл. 29, ал.1 от Конституцията на Република България „никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение, както и на насилствена асимилация“ – основно задължение на упражняващия ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода държавен орган е да следи и да предотвратява всяко причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято лична свобода е ограничена, включително чрез условията, при които се изтърпяват наказанията на осъдените на лишаване от свобода. Органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода следователно са длъжни да осигурят на намиращите се там лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото им здраве, нито на човешкото им достойнство – така и разпоредбата на чл. 10, т.1 от Международния пакт за граждански и политически права изрично предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство. Цитираните международноправни актове са възприети във вътрешното законодателство, включително в резултат на докладите на Европейската комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ).
Съдът е обвързан от практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по тълкуването и прилагането на приложимите към казуса по делото разпоредби на Конвенцията – чл. 32 ЕКПЧ.
В решението на ЕСПЧ по делото Сточн Димитров срещу България е прието /т.60/, че „относно лишените от свобода лица, член 3 налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан при условия, които зачитат човешкото достойнство, както и че условията и редът на изпълнението на наказанието не поставят заинтересованото лице в бедствено състояние или пред изпитание, което по своя интензитет надвишава неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането….“
В друго дело Шахънов срещу България ЕСПЧ отбелязва критично практиката на националните съдилища да имат ненужно формалистичен подход към изискването за доказване на претърпените нематериални вреди и я припомня – Йовчев срещу България, § 147, И. и други, § 48, Р. срещу България (no. 2), № 18382/05, § 39, 10 февруари 2011 г.
Въз основа на нормите на международното право, обвързващо Република България, неговото тълкуване от ЕСПЧ, както и закрепените в Конституцията и ЗИНЗС принципни положения за забрана на всяко причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято свобода е ограничена, с факта на пребиваване в място за лишаване от свобода, неотговарящо на посочените принципни положения и стандарти, е налице първата предпоставка на отговорността по чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ. При пасивността на ответника да посочи доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца за пренаселеност и лоша хигиена в спалните помещения на приемното отделение на Затвора в Белене, съдът е длъжен да съобрази ефекта от тези условия върху ищеца, но от друга страна и периода на изтърпяване на наказанието при тези условия – 14 денонощия. ЕСПЧ в своята практика дава израз на разбирането за „нечовешко“ и „унизително“ отношение, определяйки едно отношение като „нечовешко“ когато, inter alia, то е умишлено, прилагано е в продължение на часове и е причинило или фактическа телесна повреда, или силно физическо и психическо страдание. Той счита едно отношение за „унизително“, когато то е било такова, че е предизвикало в жертвите усещания за страх, страдание и малоценност, които могат да ги унижат и обидят (решение К. срещу Полша 30210/96, § 92). Въпросът дали целта на отношението е била да унижи или обиди жертвата е още едни фактор, който следва да се вземе предвид, но липсата на каквато и да е цел не може убедително да изключи нарушение на Член 3 (реш. по дело 28524/95, § 74; по дело 47095/99, § 101). Тези стандарти следва да бъдат приложени спрямо ищеца. Решенията на ЕСПЧ, например пилотното решение по делото Нешков и др. срещу България, без изключение сочат, че независимо от продължителността на престоя на лишените от свобода или задържани лица при посочените по-горе условия, са поставени при нечовешки и унизителни условия по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧ. Без значение е периодът от време, през който лицата са ги търпели – той има значение само за определяне на размера на обезщетението. Ирелевантно също така е и обстоятелството, че ищецът не е бил поставен в по-неблагоприятни условия от останалите затворници, т. е. и други лишени от свобода са търпели същите условия. Наличието на нарушение на основно право сочи на понасяне на неимуществени вреди – накърняване на човешкото достойнство, дискомфорт, унижение.
При съобразяване на ефекта от тези условия върху ищеца, както и периода на изтърпяване на наказанието, съдът намира, че ограниченията, които е принуден да търпи ищецът, надвишават неизбежното ниво на страдания, присъщо на престоя в местата за лишаване от свобода и излизат отвъд прага на строгост по чл. 3 от ЕКПЧ. Поради така установените факти и обстоятелства, сочещи безспорно лоши условия на живот в килията, в която е пребивавал ищецът – пренаселеност, лоша хигиена, нечиста питейна вода, наличие на гризачи, заявените от него като изпитвани дискомфорт и потъпкване на човешкото достойнство и като взе предвид изложеното в цитираните решения на ЕСПЧ за недопускане на формалистичен подход към изискването за доказване на претърпените нематериални вреди, съдът намира, че са налице претърпени неимуществени вреди от ищеца именно от условията, при които е пребивавал в Затвора в Белене, установява се причинната връзка – незаконосъобразна административна дейност и претърпени вреди от ищеца. По тези съображения съдът приема, че искът на Т.М.Т. следва бъде уважен до размер на 440 лв, който съдът приема за справедлив по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
BG 
EN