How to Protect Ourselves from Toplofikatsia

„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно и топлопреносно предприятие, което се занимава с производство, пренос и разпределение на топлинна енергия за потребителите на територията на Столична община като административно-териториална единица. Едноличен собственик на капитала му е Столична община като юридическо лице. По сведения на съдебната система, „Топлофикация София“ ЕАД е страна по близо 20% от всички дела в Софийски районен съд, който от своя страна е най-натовареният съд в страната. Това отразява сериозната сложност и социална значимост на въпроса относно реалността и справедливостта на претендираните от „Топлофикация София“ ЕАД суми от неговите клиенти.

I.Как да тълкуваме фактурите на „Топлофикация София“ ЕАД и изравнителните сметки?
Ако искаме да разберем дали претендираните от „Топлофикация София“ ЕАД суми са действително дължими, е необходимо да можем да анализираме данните във фактурите и годишните изравнителни сметки. Това често изисква специфични знания от областта на топлотехниката и физиката, с каквито потребителите на топлоенергия обикновено не разполагат.
Съгласно чл. 140а от Закона за енергетиката (ЗЕ) общото консумирано количество топлинна енергия в сграда – етажна собственост, присъединена към една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя за горещо водоснабдяване и за отопление, а съгласно чл. 142а от ЗЕ топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, е разликата между общото количество топлинна енергия за разпределение в сграда – етажна собственост и количеството топлинна енергия за гореща вода (БГВ). Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл. 110, ал. 2 от Закона за собствеността и чл. 5, ал. 1 от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) топлинната енергия е стока и движима вещ.
Задълженията по фактурите на „Топлофикация София“ ЕАД се разделят на следните 5 компонента:
1. Топлинна енергия за отопление в сграда-етажна собственост – във фактурите се назовава „топлинна енергия за отопление на имот“, която се разделя на:
1.1. топлинна енергия за отопление на имотите – излъчвана от отоплителни тела в жилищните и нежилищните имоти в сградата (в стаите – радиатори, а в банята – лира).
1.2. топлинна енергия за отопление на общите части – чрез отоплително тяло (радиатор), монтиран в общите части на сградата, т.е. в стълбището и коридорите.
1.3. топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация – това е енергията, излъчвана от тръбите на общата сградна инсталация, които се намират в стените и на стълбището и в коридорите на сградата.
Топлинната енергия за отопление на общите части (1.2.) и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация (1.3) обикновено се назовава в ежедневието общо като „такса сградна инсталация“.
2. топлинна енергия за гореща вода (БГВ) – служи за къпане, миене, готвене и др.
3. такса за дялово разпределение – отразява се в прогнозните фактури (най-долу) и се заплаща на дружеството, извършващо услугата „дялово разпределение“ – „Бруната“ ООД, „Техем сървисис“ ЕООД, „Термокомплект“ ООД, „Нелбо“ ЕАД, „МХ Елвеко“ ООД и др., както и самото „Топлофикация София“ ЕАД.
Клиентите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат консумираната топлинна енергия или на базата на реалното потребление, или на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска.
С последните изменения в Наредбата за топлоснабдяването (изм. – ДВ, бр. 74 от 2019 г., в сила от 20.09.2019 г.) беше предвидена възможността количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, да бъде определена по избрана стойност за процент сградна инсталация, който не може да бъде по-малък от 20 на сто и по-голям от 40 на сто от количеството топлинна енергия за отопление на сградата – етажна собственост.
Кой от тези методи ще бъде приложен, се решава от Общото събрание на Етажната собственост с мнозинство от 2/3 от дяловете в общите части на сградата.
Консумираната топлинна енергия се определя на базата на реалното потребление, когато в имота има монтирани уреди за измерване (топломери, разпределители и водомери) с дистанционно отчитане всеки месец и тогава фактурите се издават всеки месец поотделно. Когато топлинната енергия се определя по прогнозна консумация за сградата, топлопреносното предприятие първоначално издава прогнозни фактури за всеки месец, а след края на отоплителния сезон фактурира консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление. Отчитането на уредите за измерване се извършва след края на отоплителния сезон. Отоплителният сезон започва, когато средната денонощна температура на външния въздух в три последователни дни е по-ниска от +12°С, а приключва, когато средната денонощна температура на външния въздух в три последователни дни надвишава +12°С. Отоплителният сезон продължава обикновено от м. октомври до м. април.
Всеки месец потребителите получават документ, назован „съобщение към фактура №…“, а през месец юли, след отчитане на средствата за измерване (топломерите), получават т.нар. „обща фактура“. В този случай количеството потребена топлоенергия по прогнозни фактури за отоплителния сезон се различава от действителното количество потребена топлоенергия по изравнителните сметки. Когато прогнозното количество надвишава действителното потребление съгласно изравнителната сметка, възниква задължение за връщане/възстановяване на суми от „Топлофикация София“ ЕАД, а когато прогнозното количество е по-ниско от действителното потребление, възниква задължение на потребителя за доплащане. В първия случай „Топлофикация София“ ЕАД издава кредитни известия, а във втория – дебитни известия към прогнозните фактури.
Месечното прогнозно потребление на топлинната енергия за отопление на имот (включваща отопление в имота+топлинна енергия за сградна инсталация и общи части) се определя съобразно количеството на топлинната енергия за отопление на отделен имот на база потребеното количество топлинна енергия за отопление за предходния отчетен период (т.е. за предходната година), разделено на дните с отопление за същия отчетен период и умножено по броя дни с отопление за текущия месец, умножено по корекционен коефициент, отразяващ промяната в потреблението и климатичните условия. Този корекционен коефициент е равен на съотношението между количеството топлинна енергия, измерена с топломера в абонатната станция за конкретния отчетен месец, и количеството топлинна енергия, измерена с топломера в абонатната станция за същия месец от предходния отчетен период (т.е. същият месец от предходната година).
Месечното прогнозно количество топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване (за къпане, миене и готвене) на отделен имот може да се определи по два начина, в зависимост от това дали в предходния отчетен период (т.е. през предишния отоплителен сезон) топлоподаването за битово горещо водоснабдяване в абонатната станция на сградата – етажна собственост, е било или не е спирано:
-1/12 част от общата енергия за имота за битово горещо водоснабдяване за предходния период – когато не е било спирано;
– на база произведението между среднодневното количество топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване за имота от предходния отчетен период и броя работни дни на подгревателя за битово горещо водоснабдяване в абонатната станция за текущия месец – когато е било спирано.

На гърба на прогнозната фактура се посочват редица данни, които са от съществено значение при изчисляване на дължимите суми:
1. Данни за доставена топлинна енергия в абонатната станция на сградата за месеца:
1.1. Показания на общия топломер в киловатчаса (кВтч, kW/h) – посочват се показанията за миналия период и за текущия период, като разликата е общото действително количество изразходвана енергия в сградата за отчетения период.
Количеството топлинна енергия с топлоносител водна пара се определя, като от подаденото към топлопреносното предприятие или към сградата количество топлинна енергия, измерено със средство за измерване за търговско плащане („топломер”), се приспадне върнатата с кондензата топлинна енергия. Количеството топлинна енергия с върнат кондензат се определя като произведение на количеството на върнатия кондензат и температурната разлика между температурата на върнатия кондензат, когато тя е в границите от +30 до +70°С, и температурата на водата от водоизточника на производителя. Когато топлинната енергия на върнатия кондензат е под +30°С, това количество не се отчита, а когато температурата на върнатия кондензат е над +70°С, количеството топлинна енергия се определя при температура +70°С. Това означава, че „Топлофикация“ се облагодетелства за сметка на потребителите както в случаите, когато температурата на върнатия кондензат е под +30°С, така и в случаите, когато температурата на върнатия кондензат е над +70°С, тъй като в тези случаи се приспада по-малко количество топлоенергия от върнатия кондензат.
Една от основните причини да има намалено топлоподаване е недоброто обезвъздушаване на системата в сградата още в началото на отоплителния сезон, а в някои случаи проблемът идва от абонатната станция, която е остаряла и амортизирала. Количеството на върнатия кондензат при топлоносител водна пара се измерва с разходомер.
Pursuant to Заповед № А-616/11.09.2018 г. на Председателя на Държавна агенция за метрология и технически надзор срокът за последваща проверка на топломерите е: 2 години – за топломерите, използвани в абонатните станции; а за индивидуалните топломери, използвани за определяне на топлинната енергия за отопление в сградите – етажна собственост – 5 години.
Количеството топлинна енергия с топлоносител гореща вода се определя, като към подаденото за топлопреносното предприятие количество топлинна енергия, измерено с топломера на подаващия топлопровод, се прибави количеството топлинна енергия за загряването на количеството вода, допълнено в мрежата. Количеството топлинна енергия за загряването на добавената вода е за сметка на топлопреносното предприятие. Температурата на подгрятата вода се измерва на изхода на подгревателя за битово горещо водоснабдяване. При липса на измерване се приема температура 55°С. Това обаче не означава, че действителната температура на горещата вода е 55°С. При съдебно оспорване следва да се установи дали „Толофикация“ е извършвала измерване на температурата на подгрятата вода или е определила служебно, че тази температура е равна на 55°С.
Количеството топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване (БГВ) в сграда – етажна собственост, се определя по следния начин:
– при ползване само на гореща вода за битови нужди за отчетния период – по показанията на топломера в абонатната станция;
– при ползване на топлинна енергия за отопление и гореща вода за битови нужди – чрез количеството студена вода, измерено по водомера, монтиран пред подгревателя за битово горещо водоснабдяване, умножено по необходимото количество топлинна енергия за загряване на 1 куб. м вода, а в случаите на монтиран допълнителен контролен топломер – като от показанията на общия топломер се извадят технологичните разходи на топлинна енергия в абонатната станция, енергията за допълване на вътрешната отоплителна инсталация, когато допълването на сградната инсталация за отопление се извършва от топлопреносната мрежа и показанията на допълнителния контролен топломер.
Количеството топлинна енергия, необходимо за загряване на 1 куб. метър вода за битово горещо водоснабдяване, включва и технологичните разходи по сградната инсталация – собственост на клиентите, и се определя като съотношение на количеството топлинна енергия за разпределение в сградата през неотоплителния период в kWh и общото потребено количество гореща вода в сградата в кубически метри за неотоплителния период в рамките на отчетния период, като последното е равно на съотношението между разликата между крайното и началното показание на общия водомер, монтиран пред подгревателя за БГВ в абонатната станция, за отчетния период в кубически метри, и броя на работните дни на подгревателя за БГВ в абонатната станция за отчетния период, умножено по броя на работните дни на подгревателя за БГВ в абонатната станция за неотоплителния период, за отчетния период.
1.2. Служебно начислена енергия – при метрологична проверка на общия топломер, ремонт или неработещ топломер. Следва да се има предвид, че тази енергия се заплаща общо от всички етажни собственици, а не се поема от „Топлофикация София“ ЕАД. Количеството на тази енергия отново не зависи от поведението на потребителите, но е за тяхна сметка.
1.3. Доставена енергия – сборът от енергията по 1.1. и 1.2.
1.4. Технологични разходи за енергия в абонатната станция – представлява разликата между количествата топлинна енергия, измерени при „Топлофикация“ и при клиентите. Определя се или чрез техническата характеристика на абонатната станция по данни на производителя, или чрез изчисление или топлотехническо изпитание. При клиенти, ползващи топлинна енергия за битови нужди, технологичните разходи за енергия в абонатната станция се поемат от „Топлофикация“, а когато е за стопански нужди – от клиентите. Технологичните разходи по сградната инсталация /между абонатната станция и границата на конкретния имот/ са за сметка на клиентите.
1.5. Количество топлинна енергия за разпределение – разликата между енергията по т. 1.3. (количество топлинна енергия съгласно показанията на общия топломер плюс служебно начислена енергия) и енергията за технологични разходи за енергия в абонатната станция (т. 1.4.), т.е. 1.5.=1.1.+1.2.-1.3.
1.6. Работни дни на абонатната станция – показва колко дни от месеца е подавана към абонатната станция топлинна енергия за отопление и за топла вода. Когато отчитането е извън отоплителния период, броят на дните за отопление в сградата е 0 (нула).
1.7. Денградуси – изчисляват се за всеки месец от отоплителния период като произведение от броя на дните в месеца и разликата между средната температура на въздуха в сградата и средномесечната температура на външния въздух. В Наредба № Е-РД-04-2 от 22.01.2016 г. за показателите за разход на енергия и енергийните характеристики на сградите средната температура на въздуха в сградата не е фиксирана и зависи от енергийните характеристики на конкретната сграда, докато в Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването средната температура на въздуха в сгради в режим на етажна собственост се приема 19° С, независимо от действителната средна температура на въздуха в сградата.
1.8. Средна външна температура за месеца по данни на Националния институт за метрология и хидрология (НИМХ) към БАН. На интернет страницата на НИМХ всеки месец се публикува месечен хидрологичен бюлетин за средната месечна температура за съответния град.

2. Данни за подгряване на водата за месеца:
2.9. Показания на общия водомер в куб. метра: посочени са началното и крайното количество, като действителното потребление е равно на разликата между тези стойности.
2.10. сума на базовите, прогнозни количества за подгрятата вода за имотите в сградата.
2.11. специфичен разход на топлинна енергия за подгряване на 1 куб. метър вода съгласно Наредбата за топлоснабдяването.
2.12. общо количество енергия за подгряване на водата в абонатната станция – произведението от 2.10. (сумата на базовите, прогнозни количества за подгрятата вода за имотите в сградата) и 2.11 (специфичния разход на топлинна енергия за подгряване на 1 куб. метър вода).
2.13. количество топла вода (в куб. м) и брой потребители.
2.14. енергия за подгряване на водата – произведението от специфичния разход на топлинна енергия за подгряване на 1 куб. метър вода (2.11) и количеството топла вода (2.13).

3. Данни за енергията за отопление за месеца.
3.15. Общо количество енергия за отопление – разликата между 1.5. (количество топлинна енергия за разпределение) и 2.12 (общото количество енергия за подгряване на водата в абонатната станция). Равнява се на сбора от общото количество енергия, отдадена от сградната инсталация (3.16), общото количество енергия за отопление на общите части (3.17.) и общото количество енергия за отопление на имотите (3.18.).
3.16. Общо количество енергия, отдадена от сградната инсталация.
3.17. Общо количество енергия за отопление на общите части.
3.18. Общо количество енергия за отопление на имотите.
3.19. пълен отопляем обем по проект на сградата към абонатната станция.
3.20. обща проектна мощност за отопление на сградата.
3.21. пълен отопляем обем на имота по проект.
3.22. прогнозен дял за имота от общата енергия за отопление.

4. Енергията на абоната за месеца.
4.23. енергия от сградна инсталация (пълен отопляем обем на имота по проект/ пълен отопляем обем по проект на сградата към абонатната станция по общото количество енергия, отдадена от сградната инсталация).
4.24. енергия за отопление на общите части (пълен отопляем обем на имота по проект/ пълен отопляем обем по проект на сградата към абонатната станция по общото количество енергия за отопление на общите части).
4.25. енергия за отопление на имота (общо количество енергия за отопление на имотите по прогнозния дял за имота от общата енергия за отопление).
4.26. енергия за подгряване на вода – равно на 2.14. – произведението от специфичния разход на топлинна енергия за подгряване на 1 куб. метър вода (2.11) и количеството топла вода (2.13).

5. Данни за същия месец от предходния отоплителен сезон.
5.27. работни дни на абонатната станция – за отпление и за топла вода.
5.28. денградуси.
5.29. средна външна температура за месеца.
5.30. енергия от сградната инсталация.
5.31. енергия за отопление на общите части.
5.32. енергия за отопление на имота.
5.33. енергия за подгряване на вода.

В изравнителната сметка е поместена същата информация, но обобщена за целия отоплителен сезон. По-конкретно в изравнителната сметка е поместена информация относно:
1. общата енергия за топлинна енергия в сградата, разделена на: обща енергия за отопление (поотделно за отоплителните тела с уреди и за сградна инсталация) и обща енергия за топла вода.
2. Разходи за абоната, разделена на: количество енергия за сградна инсталация и количество енергия за топла вода.
3. Изравняване за абоната – посочват се изчислената, начислената и изравнителната енергия, цената и изравнителната сума.

II. Средства за защита.
Най-често прилаганите способи за защита срещу претенциите на Топлофикация са следните:

1. Въпросът с погасителната давност.
Pursuant to Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълкувателно дело №3/2011 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд вземанията на топлофикационни дружества са периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в” от ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност. Същевременно на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД с тригодишна давност се погасяват и вземанията за лихви.
Следва да се има предвид, че когато сумите са начислени с Обща фактура за действително потребеното количество топлоенергия за предходния отоплителен сезон, давността се прилага и за тези суми, независимо че общата фактура е издадена в рамките на давностния тригодишен срок. Конкретен пример можете да намерите here.
Повече подробности за погасителната давност можете да намерите here.

2. Въпросът с липсата на договорни отношения.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между доставчик на топлинна енергия и клиентите в сграда – етажна собственост. Съгласно чл. 149а, ал. 1 от Закона за енергетиката клиентите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост, могат да купуват топлинна енергия от доставчик, избран с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата – етажна собственост. Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 (Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването).
Тази формулировка на закона дава основание за различни тълкувания.
Според едното становище е нужно да бъде сключен изричен договор между конкретния потребител и Топлофикация, за да е налице договорно правоотношение между тях. Аргумент в тази насока са нормите на чл. 8 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), съгласно която договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях, както и принципът на договорна свобода, прогласен в чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Съдебната практика обаче не споделя това становище.
За първи път проблематиката е изяснена в Решение № 7 от 20.05.2003 г. по конституционно дело № 4/2003 г. на Конституционния съд, в което е посочено, че създаденият с чл. 112г, ал. 1 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност (отм.) регламент, съгласно който дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради – етажна собственост, се възлага на топлопреносното предприятие или на търговец, отговарящ на специални условия, който е избран (определен) от потребителите, е израз на необходимото държавно регулиране в тази област. Според Конституционния съд с уредбата по чл. 112г ЗЕЕЕ (отм.) в изпълнение на „договора при публично известни общи условия” за продажбата на топлинна енергия на потребители за битови нужди, включително за общите части в сгради – етажна собственост, по чл. 106а ЗЕЕЕ, не се засягат конституционните принципи по чл. 19 от Конституцията, защото естеството и особеностите на етажната собственост като специфична групова организация на множество отделни собственици на жилищни имоти в една сграда, обединени от обща основа и общ покрив, само по себе си позволява индивидуализация на правоотношенията за някои видове услуги, като електроснабдяване, водоснабдяване, топлоснабдяване и др., в границите на цялата етажна собственост, при което обвързаността на всеки отделен жилищен имот от сградата се обуславя от взетото по съответния ред решение на общото събрание на етажната собственост. Предвид на това според Конституционния съд тезата на вносителите за „натрапени правоотношения“ не намира подкрепа. Условие за сключване на договори за дялово разпределение е наличието на решение на общото събрание на етажната собственост за това, а то от своя страна е израз на волята на мнозинството от потребителите.

Този възглед е доразвит в Решение № 5 от 22.04.2010 г. по конституционно дело № 15/2009 г. на Конституционния съд, в което е коментирано искането на Омбудсмана за противоконституционност на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката, във връзка със задължението на потребителите за заплащане на топлинната енергия, тъй като те не могат да направят пълен отказ от услугите на топлопреносното дружество. Оттук е изводът на омбудсмана, че не се защитава потребителят и неговите права, а обратното – изцяло се гарантират търговските интереси на Топлофикация. Искането се базира и върху разбирането, че отказалият се потребител е принуден да заплаща за разходите (загубите) на Топлофикация по доставката на топлинната енергия до имотите на потребителите, които ползват услугата, и че тръбите на Топлофикация преминават през и покрай имота на отказалия се и той плаща за услуга, която не получава.
Конституционният съд пояснява, че снабдяването с топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление попада в обхвата на понятието “всеобщо предлагана услуга” по смисъла на § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на Закона за енергетиката (ЗЕ), която не може да бъде отказана по причини, непосочени в закона, и има за цел създаването на добър стандарт на живот на потребителите чрез осигуряване на постоянно, хигиенично и икономично потребление на топлинна енергия и гореща вода за битови нужди. То служи за обезпечаване на приемливи климатични условия във всички помещения на сградите. Снабдяването с топлинна енергия се извършва от производител, топлопреносно предприятие или от доставчик на топлинна енергия. Топлопреносните предприятия осъществяват експлоатацията на топлопреносната мрежа, която служи за пренос на топлинната енергия от топлоизточника до потребителите, и основното им задължение е да снабдяват с топлинна енергия потребителите при равни и недискриминационни условия. Присъединяването на потребителите става чрез присъединителен топлопровод и абонатна станция, която при потреблението за битови нужди се изгражда от топлопреносното предприятие и е негова собственост. Абонатна станция е уредбата, чрез която се осъществява подаване, измерване, преобразуване и регулиране на параметрите на топлинната енергия от топлопреносната мрежа към потребителите (§ 1, т. 1 от ДР на ЗЕ). В абонатната станция се поставят средства за търговско измерване на количеството топлинна енергия. Границата на собственост на съоръженията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в самостоятелна сграда или в сграда – етажна собственост, е последната спирателна арматура преди разпределителната мрежа на сградните инсталации (чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ). Там се измерва топлинната енергия, постъпваща в сградата, със средствата за търговско измерване (топломери), върху които се извършва метрологичен контрол по реда на чл. 23 и сл. от Закона за измерванията. Доставената в абонатната станция топлинна енергия постъпва в сградната инсталация. Дефиницията на „сградна инсталация” не е дадена в Закона за енергетиката, а в подзаконов нормативен акт, като по-голямата част от нормативната уредба в областта на енергетиката се съдържа в наредби и приложения към тях, в т.ч. и методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост. Съгласно § 1, т. 3 от ДР на Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването, сградната инсталация е “съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии”. Изграждането на сградни инсталации е предвидено в чл. 89 и сл. от Закона за устройство на територията (ЗУТ) и те следва да отговарят на изискванията за технически правила и нормативи за проектиране, изграждане и експлоатация. Вътрешна отоплителна инсталация се проектира за сграда, в която е предвидено топлоснабдяване по проект, и тя е част от съдържанието на инвестиционните проекти при жилищно строителство, за което е предвидена част „топлоснабдяване, отопление, вентилация”. Одобреният инвестиционен проект, когато такъв се изисква, е неразделна част от разрешението за строеж (чл. 148, ал. 8 от ЗУТ). В сгради – етажна собственост разпределението на топлинната енергия се извършва по системата за дялово разпределение, въведена у нас през 2001 година с чл. 112г от Закона за енергетиката и енергийната ефективност (ЗЕЕЕ) (отм.). Тази система е въведена в държавите-членки на Европейския съюз в изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на емисиите от въглероден двуокис чрез подобряване на енергийната ефективност (програма SAVE), отменена с чл. 31 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 05.04.2006 г. относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Съгласно чл. 1 от директивата държавите-членки следва да разработят и реализират програми в областта на таксуване на енергията, предназначена за отопление, климатизация и топла вода за битови нужди на база действителната консумация. Принципът за разпределение на разходите за отопление съобразно потреблението е залегнал и в Директива 2002/91/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2002 г. относно енергийните характеристики на сградите. Начинът на определяне на количеството топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация, при въведена система за дялово разпределение чрез индивидуални разпределители, е уреден в чл. 143, ал. 1 и 3 от ЗЕ и той е топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинната енергия за отопление на общите части на сградата – етажна собственост да се разпределя между всички потребители пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, зависи от вида и топлофизичните особености на сградата и на отоплителната инсталация и от външната температура на населеното място за отчетния период, а не от потребеното количество топлинна енергия в различните имоти. Сградната инсталация в сграда – етажна собственост топли ограждащите стени на имотите и в резултат на топлообмена топли всички имоти, включително и тези, чиито собственици са пломбирали или демонтирали отоплителните тела в имотите си или са затворили термостатните им вентили. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост е определена от закона като разлика между общото количество топлинна енергия за разпределение в сградата и количеството топлинна енергия за гореща вода. От своя страна топлинната енергия за отопление се разделя на топлинна енергия за отопление на имотите, топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и топлинна енергия за отопление на общите части (чл. 142, ал. 1 и 2 ЗЕ), като последните два вида топлинна енергия съгласно чл. 143, ал. 3 ЗЕ се разпределя между всички потребители пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти. Член 140, ал. 3 от ЗЕ изрично предвижда, че сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост. Инсталацията за отопление в сградата не е собственост на топлопреносното предприятие или доставчика на топлинна енергия, поради което неоснователни се явяват твърденията в искането, че тръбите на топлофикация минават и покрай имота на отказалия се потребител. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата – етажна собственост и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите. По този начин тя обективно отдава топлинна енергия в сградата чрез затопляне на стените, подовете и пр. и повишава температурата в цялата сграда. Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права. Следователно потребителите в такива сгради не заплащат загубите на Топлофикация, както се твърди от омбудсмана, защото нейната собственост достига до абонатната станция и именно там се измерва общото количество потребена енергия в цялата сграда–етажна собственост. Вътре в сградата в режим на етажна собственост отношенията по повод ползване, разпределение и заплащане на постъпилата топлинна енергия са само между потребителите. Какви суми те ще заплащат за общите части на сградата не зависи от интересите на Топлофикация, чиято граница на собственост е абонатната станция, към която е присъединена сградата. В подкрепа на горния извод е чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС), съгласно който при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Етажната собственост включва собствеността върху конкретни имоти и съответния на него дял от общите части на сградата. Общите части в сграда – етажна собственост не може да се делят (чл. 38, ал. 3 от ЗС) и всеки собственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта, като всеки съсобственик може да си служи с нея съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с вещта според правата им. Аналогични норми се съдържат и в чл. 6, ал. 1, т. т. 1, 9 и 15 от Закона за управление на етажната собственост. След като е взето решение от общото събрание, с квалифицирано мнозинство от две трети от всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, по реда на чл. 133, ал. 2 от ЗЕ за присъединяване към топлопреносната мрежа, всеки съсобственик придобива правото да ползва постъпилата в сградата топлинната енергия. Наред с това всички съсобственици следва да участват и в разпределение на тежестите, свързани с общата вещ, като заплащат топлинната енергия за отопление на общите части на сградата и отдадената от сградната инсталация топлинна енергия. Заплащането на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното ползване или неползване на топлинна енергия от собствениците и носителите на вещни права. То следва от факта, че сградната инсталация е обща част по предназначение, от която никой не може да се откаже и че е изградена по предварителен проект, поради което и плащането се извършва съразмерно на отопляемите обекти по проект. На всеки собственик и титуляр на вещно право в сграда – етажна собственост предварително преди придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с централно топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по одобрен проект, поради което следва да сключи договор при общи условия или при специални такива по чл. 150, ал. 3 ЗЕ с топлопреносното дружество и да заплаща за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и тази за отопление на уредите в общите части. По сходен начин законодателно са уредени правоотношенията, свързани със сградната инсталация в сграда – етажна собственост в други държави–членки на Европейския съюз. На основание чл. 14 от Закона за етажната собственост на Австрия, ако общото и индивидуално количество на потребена топлоенергия в жилищна сграда с централна отоплителна инсталация може да бъде установено с помощта на топломери, то лицата, притежаващи право на ползване върху отоплителната инсталация, заплащат разходите за потребление от експлоатацията на инсталацията, изчислени по указания в текста начин. Също и във Франция съсобствениците са длъжни да участват в разходите, свързани с извършването на колективни услуги и с общите инсталации в зависимост от обективната полза, както и са длъжни да участват с разходите по опазването, поддръжката и управлението на общите части не в зависимост от това как лично ефективно използват определена услуга или общо оборудване, а поради възможността да ги използват.

Въгледът на Конституционния съд не може да бъде възприет безрезервно.
Единият недостатък на възприетото от Конституционния съд становище касае съотношението между сградната инсталация и доставената чрез нея топлинна енергия. Както беше посочено по-горе, съгласно чл. 110, ал. 2 от Закона за собствеността топлинната енергия е движима вещ. Топлофикация доставя на потребителите движимата вещ „топлинна енергия”, която макар и действително да се доставя чрез сградната инсталция (която безспорно е обща собственост на всички етажни собственици), представлява самостоятелна движима вещ, различна от сградната инсталация. Следователно режимът относно общите части в сградата, определен в чл. 38 от Закона за собствеността, е неприложим по отношение на доставената чрез тази сградна инсталация движима вещ-топлинна енергия. Оттук следва, че липсва законова опора за възгледа, че топлинната енергия е обща собственост на всички етажни собственици, на основание чл. 38 от ЗС. В действителност в закона не е дефинирано ясно и недвусмислено чия собственост е топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Действително принципът Qui habet commoda ferre debet onera („Комуто ползите, нему и вредите”) възлага на този, който се облагодетелства от ползването на топлинната енергия в общите части на сградата, да я заплати на Топлофикация, но това задължение не произтича от договорно правоотношение между конкретния собственик-потребител на топлинна енергия и Топлофикация, а от принципната забрана за неоснователно обогатяване, т.е. на извъндоговорно основание. С други думи, когато Топлофикация претендира чрез иск заплащане на топлинната енергия за общите части на договорно основание, същият следва да бъде отхвърлен, тъй като тези суми се дължат не на договорно, а на извъндоговорно основание (неоснователно обогатяване).
Друг проблем в мотивите на Конституционния съд касае съотношението между понятията „общи части” и „отопляем обем”. Съгласно чл. 143, ал. 5 от Закона за енергетиката (ЗЕ) топлинната енергия се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. От друга страна обаче съгласно чл. 40, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС) дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост, а съгласно чл. 41 от Закона за собствеността всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участвува в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и в полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото събрание. Съгласно чл. 17, ал. 4 от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС) когато в документите за собственост на самостоятелните обекти в сгради в режим на етажна собственост не са посочени съответните идеални части от общите части на сградата, за целите на този закон идеалните части за всеки самостоятелен обект се определят като съотношение между сбора на площта на самостоятелния обект и складовите помещения, придадени към обекта, разделен на сбора от площта на всички самостоятелни обекти и придадените складови помещения, като така полученото число се преобразува в проценти.
Следователно режимът по ЗЕ не съответства на режима в ЗС и ЗУЕС относно общите части на сградата. Делът в общите части представлява съотношение между площите, а не между обемите на самостоятелния обект и складовите помещения, придадени към обекта, разделен на сбора от площта на всички самостоятелни обекти и придадените складови помещения в сградата, докато ЗЕ разглежда съотношението между отопляемите обеми. Това означава, че при различни височини на различните етажи ще има различно съотношение между деля в общите части и дела в отопляемия обем. Това в особена голяма степен се отнася до таванските етажи, при които обикновено има скосявания на покрива и по-малка височина. Тези имоти ще имат по-голям дял в общите части на сградата, но по-малък дял при дяловото разпределение съобразно отопляемия обем.

Възприетото от Конституционния съд разбиране е доразвито и в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на Върховен касационен съд по тълкувателно дело № 2/2016 г., ОСГК. В него е пояснено, че етажните сгради, в които има повече обекти на собственост, притежавани от различни лица, имат части, които са общи по естеството си: те не могат да бъдат отнесени към никой самостоятелен обект, не могат да се делят и отчуждават. Особеностите на етажната собственост, възникнала и наложила се като необходимост в процеса на урбанизация, са предизвикали и нарочна правна уредба на отношенията, които възникват във връзка с нея. Институтът на етажната собственост има за цел да регламентира отношенията между титулярите на право на собственост върху различни обекти в една и съща сграда и да предотврати в най-голяма степен възможните конфликти между тях, включително при ползване на общите части. Абсолютното избягване на разногласия между правните субекти е невъзможно предвид различните интереси, които има всеки от тях, поради което уредбата на отношенията в етажната собственост е основана на принципа „според решението на мнозинството“. Решенията на общото събрание на етажните собственици и титулярите на вещно право на ползване са особен вид сделки, те се приемат при осъществяване на формална процедура и обвързват всички титуляри на право на собственост върху обекти в сградата. Решенията, когато се стабилизират поради неоспорването им пред съд или ако оспорването бъде отхвърлено, стават задължителни за изпълнение от всеки етажен собственик, независимо дали е участвал при приемането им и дали е дал съгласие за сделката (чл. 38 ЗУЕС).
Централното топлоснабдяване като източник на енергия за отопляване на сградите – етажни собствености е последващо явление в процеса на урбанизация. В България то се налага като ефективен начин за отопление на многофамилните сгради в градовете през втората половина на ХХ век. През този период общи правила за защита на потребителите законодателството ни не съдържа. Регулирани са (в чл. 37 – чл. 49 от Закона за собствеността, в отменения Правилник за управлението, реда и надзора на етажната собственост и с отделни разпоредби в други нормативни актове) отношенията между етажните собственици и начина на управление на общите сгради. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено-икономически условия: отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство, приет с ПМС № 31/09.07.1973 г., понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като задължително (чл. 162, ал. 1 и 2), а искане от собствениците е предвидено като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които топлоснабдяването не е задължително (ал. 3). Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползуване на топлинна енергия, издадена от министъра на енергетиката и министъра на строежите и архитектурата, обн., ДВ, бр. 49/27.06.1975 г., понастоящем отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия (за цялата сграда или за отделни обекти в нея) при определени предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
Така сложилите се отношения законодателят преуреди със Закона за енергетиката и енергийната ефективност (ЗЕЕЕ, обн. ДВ бр. 64/16.07.1999 г., понастоящем отменен), като в чл. 106, ал. 1, т. 4 предвиди, че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителите, собственици в сграда – етажна собственост. Изоставено е схващането, че желанието за топлоснабдяване на такива сгради се подразбира. Договорът е съгласие, със сключването му потребителят прави волеизявление, обективиращо и искането му за получаване на тази услуга, а според ЗЕЕЕ доставката на централно отопление се извършва винаги въз основа на договор. Освен това същият закон предвижда в чл. 108, ал. 1, че собствениците в сграда – етажна собственост, които не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия, са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да осигурят достъп до имота си за прекратяване на топлоподаването, но че те остават потребители на топлинна енергия за общите части на сградата (чл. 108, ал. 5). Извън тази разпоредба, законът не урежда заварените отношения по доставка на топлинна енергия в топлоснабдени преди приемането му сгради.
Частично такава уредба е създадена с измененията в закона, извършени със ЗИДЗЕЕE (обн. ДВ бр. 108/14.12.2001 г.). За заварените от закона топлоснабдени сгради е създадена възможност за отказ от ползването на централно отопление, като за целта е необходимо съгласието на всички етажни собственици (чл. 108, ал. 1 ЗЕЕЕ). С измененията от 2001 г. освен това е създаден нов раздел IVа в закона, който е израз на намерението на законодателя да забрани изрично на топлопреносните предприятия да присъединяват към мрежата си потребители в сгради – етажна собственост без съгласието на всички собственици или титуляри на вещното право на ползване (арг. чл. 105а ЗЕЕЕ). Изоставено е обаче изискването за сключване на индивидуални писмени договори с потребителите, а продажбата на енергията за в бъдеще е предвидено да се извършва въз основа на Общи условия (чл. 106а ЗЕЕЕ).
Така създадената нормативна уредба в принципните си положения е възпроизведена в ЗЕ (обн. ДВ бр. 107/09.12.2003 г.), с който ЗЕЕЕ бе отменен. Законодателят потвърждава изискването топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост да бъде извършвано само след отправено искане от потребителите на топлинна енергия (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), но субектът, който трябва да отправи искането, е различен. Не се изисква съгласие на всички етажни собственици, а присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа става въз основа на решение на общото събрание на етажната собственост. Присъединяването се извършва единствено при сключен писмен договор между производител и потребител (чл. 138, ал. 1 ЗЕ). Възприет е нов принцип за разпределение на постъпващото в сградата общо количество енергия (чл. 139 и сл. ЗЕ), а прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
Видно от посочените разпоредби, с приемането на ЗЕ законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата „доставка на централно отопление“. Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация.
Тази уредба на отношенията в топлоснабдяването на сгради под режим на етажна собственост заварва при влизането си в сила от 10.06.2006 г. Закона за защита на потребителите (ЗЗП), който изрично забрани доставката на централно отопление без искане на потребителя. Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) според ВКС не си противоречат.
В действащата си редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажни собствености само по искане на етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), като изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). И при тази уредба противоречие между този закон и ЗЗП няма, защото и двата нормативни акта изискват искане (съгласие) от потребителя на топлинна енергия такава да му бъде доставяна, за да възникне за него задължение за плащането й. Различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива сгради. Както е посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата – етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите.
Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно цитираното по-горе решение на Конституционния съд) заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
Разрешението важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.) сгради, които са топлоснабдени преди влизане в сила както на този закон, така и на ЗЗП. Реципрочно на уредбата, която допуска топлоснабдяване на сградите само по искане на всички (първоначално, а понастоящем на 2/3 от етажните собственици и титуляри на вещно право на ползване), така и преустановяването на доставката на топлинна енергия се решава от всички (първоначално, а понастоящем от 2/3 от етажните собственици и титуляри на вещно право на ползване). Макар не в преходно правило, действащото законодателство урежда заварените преди ЗЕЕЕ (отм.) отношения в топлоенергетиката по същия начин, както прави това за ново топлоснабдените сгради. Поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП.

Тълкувателното решение на Върховния касационен съд повдига сериозни въпроси от правно-логическо естество. Законът за управление на етажната собственост допуска собствениците в сгради в режим на етажна собственост да учредят сдружение, което е юридическо лице, с цел за усвояване на средства от фондовете на Европейския съюз и/или от държавния или общинския бюджет, безвъзмездна помощ и субсидии и/или използване на собствени средства с цел основен ремонт и/или основно обновяване на сградата. Много малко етажни собствености обаче са регистрирани като сдружения по реда на ЗУЕС.
От една страна ВКС признава, че Етажната собственост е неперсонофицирана, т.е. тя не представлява правен субект, който може да е носител на права и задължения. От друга страна обаче според ВКС законодателят разглежда Етажната собственост като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата „доставка на централно отопление“ и който е носител на правата и задълженията по договора с „Топлофикация София” ЕАД за доставка на топлинна енергия за общите части в сградата. Налице е правно-логическо противоречие – Етажната собственост като колективна общност не може да бъде носител на права и задължения по договора за доставка на централно отопление с „Топлофикация София” ЕАД, тъй като самата тя не представлява правен субект. Ако се приеме, че законодателят въвежда правна фикция и приема, че само за целите на Закона за енергетиката Етажната собственост придобива правосубектност, то това следва да бъде обективирано в изрична правна норма, каквато липсва.
От друга страна, ако в действителност страна по този договор е Етажната собственост, а не индивидуалният етажен собственик, то в този случай „Топлофикация София” ЕАД следва да претендира сумите са топлинна енергия за общи части от Етажната собственост като „колективен субект”, а не от индивидуалния собственик в сградата в режим на етажна собственост, като иска срещу индивидуалния собственик следва да бъде отхвърлен.

В свое последващо Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. ОСГК на Върховния касационен съд посочва, че правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си (т. 42 § 1 ДР ЗЕ (отменена), в редакции от ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 г.).
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Съдбата на първоначалния договор за продажба на топлинна енергия за същия топлоснабден имот, сключен със собственика или титуляра на ограниченото вещно право на ползване, зависи от договореното в последния, вкл. в публично известните общи условия към него. В зависимост от постигнатото съгласие между топлопреносното предприятие и собственика, респективно носителя на вещното право на ползване върху топлоснабдения имот, в първоначално сключения договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, при сключване на такъв последващ договор с ползвател на договорно основание, първоначалният договор или се прекратява през времетраенето на последващия договор, или продължава да действа, като отговорността на собственика или титуляра на вещното право на ползване може да е уговорена като такава при встъпване в дълг (чл. 101 ЗЗД), в която хипотеза първоначалният и последващ длъжници ще отговарят солидарно, или като такава при заместване в дълг (чл. 102 ЗЗД), в която хипотеза първоначалният длъжник се освобождава от отговорност. Ако е договорено нещо различно, то следва да бъде зачетено при прилагане на принципа за договорна свобода. Ако в общите условия към договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди със собственика или носителя на ограниченото вещно право на ползване не е предвидена възможност за сключване на такъв договор с трето ползващо топлоснабдения имот лице, това не е пречка за валидното сключване на последния договор, който е независим от първоначалния договор за продажба на топлинна енергия и обвързва сключилите го страни. Възможно е в първоначалния договор със субектите по чл. 153, ал. 1 ЗЕ да не е уредено какво се случва с него при сключване на последващ договор с ползвател – трето лице, при която хипотеза ще следва да се преценява във всеки конкретен случай, като се изхожда и от договорното правоотношение между собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, и третото ползващо топлоснабдения имот лице, дали волята на страните е старият длъжник да бъде освободен от отговорност или да отговаря при условията на солидарна отговорност с новия длъжник. След прекратяване на договора между топлопреносното предприятие и ползвателя на облигационно основание, което може да бъде установено със закриване на партидата на ползвателя при топлопреносното предприятие, и при неустановяване на нещо различно, продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява според посоченото в чл. 153, ал. 1 ЗЕ спрямо собственика или титуляра на ограниченото вещно право на ползване в качеството им на клиенти на топлинна енергия за собствени битови нужди при публично известни общи условия.
Когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс (СК) между двамата възниква наемно правоотношение. Такова правоотношение между бившите съпрузи извежда по тълкувателен път и съдебната практика по приложението на чл. 107, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с топлопреносното дружество не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си в съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото жилище е предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг. Възникналото наемно правоотношение по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си не е достатъчно, за да може да се приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, тъй като по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие клиенти на топлинна енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в качеството си на съсобственици.

Въпреки подробно аргументираните становища на Конституционния съд и Върховния касационен съд, напрежението около задължението на собственика на индивидуален имот да заплаща доставената чрез сградната инсталация топлинна енергия не намаля. В тази връзка в края на 2017 г. поотделно състави на Софийски районен съд и Районен съд – Асеновград се възползваха от възможността да сезират Съда на Европейския съюз в Люксембург с преюдициални запитвания, касаещи въпроси за отдадената от сградната инсталация топлинна енергия.
With Определение № 285549 от 05.12.2017 г. по гражданско дело № 29505/2017 г. Софийски районен съд, 76-ти състав, се обърна към Съда на Европейския съюз с искане за тълкуване на разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, както следва:
1. директивата изключва нормативната уредба на традиционното договорно право относно сключването на договори, но дали изключва регламентация на тази крайно нетипична законово предвидена структура за възникване на договорна връзка?
2. ако директивата не изключва собствена регламентация в тази хипотеза, това договор по смисъла на чл. 5 от директивата ли е или нещо различно? Ако е или не е договор, то директивата приложима ли е в случая?
3. този тип фактически договори регулира ли се от директивата, независимо от момента на възникването им или тя се прилага само за новопридобити жилища или още по-тясно – новоизградени жилища (да се разбира абонатни инсталации с искания за присъединяване към топлоснабдителната мрежа)?
4. ако директивата е приложима, то националната уредба нарушава ли чл. 5, § 1, б. Е, във връзка с § 2, регламентиращи правото принципната възможност правоотношението да бъде прекратено?
5. така, ако ще се сключва договор, то той следва ли да е в някаква форма, а и какъв би следвало да е обемът от съдържание на информацията, която трябва да се предостави на потребителя (разбиран като индивидуален собственик на жилище, а не етажна собственост)?
Липсата на информация, представена своевременно и достъпно влияе ли на възникването на правната връзка?
6. необходимо ли е изрично искане – изразено формално желание от страна на потребителя, за да бъде страна в подобно правоотношение?
7. ако е сключен договор, неформален или формален, то отоплението на общите части на сградата (най-вече стълбищната клетка), част ли е от предмета на сделката и потребителят поръчал ли е услугата в тази ù част, ако няма изрично искане за това от него или дори от цялата етажна собственост (например при свалени радиатори, което е масовата хипотеза – вещите лица не сочат отоплителни уреди в общите части на сградата)?
8. съобразно посоченото, има ли значение (разлика), ако топлоподаването е прекратено в личния апартамент за качеството на собственика като потребител, поискал отопление на общите части на сградата?
Въз основа на това преюдициално запитване е образувано дело С-725/17 на Съда на Европейския съюз.
Почти по същото време с Определение № 1349 от 15.11.2017 г. по гражданско дело № 1705/2016 г. на Районен съд – Асеновград беше отправено и друго преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, с искане за тълкуване на следните въпроси:
1. Допуска ли разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета възможността на топлофикационното дружество да претендира стойността на потребена топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в сгради — етажна собственост, пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект, без оглед на реално отдаденото количество топлинна енергия в обекта?
2. Допуска ли разпоредбата на чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета национална правна уредба, която задължава потребителите, собственици на жилища в сгради в режим на етажна собственост, които са прекратили ползването на топлинна енергия, като са премахнали отоплителните уреди в жилищата си или по тяхно искане служители на топлоснабдителното дружество са препятствали техническата възможност на отоплителното тяло да отдава енергия, да заплащат стойността на непоискана, но доставена топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация?
3. Въвежда ли подобна национална правна уредба нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)?
Въз основа на това преюдициално запитване е образувано дело С-708/17 на Съда на Европейския съюз.
Впоследствие двете дела са обединени в едно, а на 30.04.2019 г. Генералният адвокат H. SAUGMANDSGAARD ØE дава следното заключение:
1) Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, етажните собственици са длъжни да участват в разходите за отопление на сградата, макар и индивидуално да не са поръчвали доставката на централно отопление и включително ако не го използват в своя апартамент.
2) Член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета, както и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО и точка 1.1 от приложение VII към Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост, топлоснабдени от районна отоплителна система, определена част от разходите за използваното в сградата отопление, съответстваща на топлоенергията, отдадена от сградната инсталация, се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им, независимо какво количество от тази топлоенергия е реално отдадено във всеки апартамент.
В своето заключение Генералният адвокат се аргументира, че, както предвижда член 3, параграф 5 от Директива 2011/83, тя „не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в настоящата директива“. Разпоредбите на член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката обаче се отнасят именно до сключването, действителността и действието на договора за доставка на енергия по отношение на всеки етажен собственик и до условията за прекратяване на този договор. По същество те предвиждат, че всеки етажен собственик е обвързан с енергоразпределителното предприятие и на това основание е длъжен да участва в разходите за отопление (докато топлоснабдяването не бъде прекратено със съгласието на квалифицирано мнозинство от етажните собственици). Накратко казано, съгласно тези разпоредби, докато няма такова решение за прекратяване на топлоснабдяването, между г жа Димитрова и г н Димитров, от една страна, и разпределителните предприятия, от друга, е налице действителен и действащ договор. Това положение не може да се оспорва с аргумент от разпоредбите на Директива 2011/83, тъй като именно сключването, действителността и действието на договорите по принцип не са сред хармонизираните с тази директива въпроси. Следователно тя по принцип не установява материални или формални изисквания за сключването и действителността на такъв договор или пък за прекратяването му.
На следващо място Генералният адвокат изтъква, че що се отнася до понятието „непоръчана доставка“, член 27 от Директива 2011/83 препраща към точка 29 от приложение I към Директива 2005/29. В тази точка „непоръчаната доставка“ е дефинирана като настояване на търговеца в частност за незабавно или разсрочено във времето плащане на продукти, доставени от търговеца, но непоръчани от потребителя. В член 27 също така се пояснява, че липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка не представлява израз на съгласие. За непоръчаните доставки първоначално в правото на Съюза е приета една разпоредба на Директива 97/7/ЕО относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние, която Директива 2011/83 заменя. Идеята е била да се противодейства на практиката на някои търговци да изпращат на потребителя дадена стока с указанието, че ако същата не бъде върната в определен срок, търговецът ще смята, че офертата му е приета, и ще изиска от потребителя да плати съответната цена, с други думи — на практиката им да издействат с принуда съгласието на потребителя за покупката. Като освобождава потребителя от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка и като предвижда, че липсата на отговор от страна на потребителя не се смята за съгласие, член 27 от Директива 2011/83 прегражда възможността за сключване на действителен договор вследствие от подобна практика. В тази степен разпоредбата хармонизира националното договорно право. При все това едно от необходимите условия за квалифицирането на доставката като непоръчана по смисъла на член 27 от Директива 2011/83 е тази доставка да не е била предварително и изрично поискана от потребителя. Освен това целта на разпоредбата е да попречи на търговеца да наложи договорно правоотношение на потребителя. В настоящия случай обаче, според Генералния адвокат, спорната енергийна доставка не е извършена по инициатива на търговеца, а в съответствие с предвиденото от българския законодател. Съгласно Закона за енергетиката предприятието за разпределение на топлинна енергия е длъжно да присъединява към мрежата си клиентите, които поискат това, и да доставя топлинна енергия до присъединените сгради. Освен това според него при всички положения доставката на отопление определено е следствие от изрично и предварително искане. Всеки етажен собственик е обвързан с разпределителното предприятие, тъй като квалифицирано мнозинство от етажните собственици изрично е дало писмено съгласие за тази доставка. В действителност г жа Димитрова и г н Димитров оспорват факта, че определено мнозинство от етажните собственици може да се договаря за всички тях (в това число за лицата, които впоследствие придобиват собственост в сградата) и че същото мнозинство е необходимо и за отказ от доставката на топлинна енергия в сградата.
Член 153, алинеи 1 и 6 от Закона за енергетиката изобщо не въвежда непоръчана доставка, а е част от уредбата на сложно „групово“ правоотношение, етажната собственост. Във връзка с това ще припомня, че сградите в режим на етажна собственост, каквито са обсъжданите в главните производства, се състоят от индивидуални имоти, върху които е учредено право на изключителна собственост, и общи части, които се намират в режим на принудителна и неделима съсобственост и дял от които задължително притежава всеки етажен собственик. По принцип общите части са неделими и са предназначени за общи нужди и общо ползване, поради което и се управляват въз основа на решения, вземани с определено мнозинство от етажните собственици. Подобен режим е абсолютно необходим, за да може ефикасно да се управляват общите части: евентуално изискване за единодушие би довело до практическа невъзможност за управлението им. Сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване обаче е именно една от тези общи части на етажната собственост. Доставката на отопление и гореща вода за битови нужди в сградата, доколкото предполага използването на тази сградна инсталация, е услуга, предлагана общо на етажните собственици, и следователно въпрос от компетентността на етажната собственост като цяло. Логично „поръчката“ на централно отопление се основава на решение на етажната собственост. Освен това, след като се вземе такова решение, отново логично е всеки етажен собственик да е длъжен да участва в разходите, съответстващи на загубите по сградната инсталация и на потреблението на топлоенергия в другите общи части на сградата: в качеството си на съсобственик на тези части той е и „потребител“ на тази топлоенергия. Тук няма особено значение дали той смята да отоплява апартамента си със собствени средства, без да използва общото отопление, дали обитава имота и дали е премахнал радиаторите си. Същото важи за собствениците, които са станали членове на етажната собственост след вземането на решението за присъединяване на сградата към централното отопление. Принципът, че новите етажни собственици са обвързани от вече взетите решения на етажната собственост, включително за присъединяването към централното отопление, е предназначен да осигури стабилност на етажната собственост — в противен случай което и да е нейно решение би подлежало на оспорване при всяко прехвърляне на собственост в сградата. Освен това, когато купуват апартамент, лицата се запознават с факта, че съответната сграда е топлоснабдена от районна отоплителна система и че има разходи във връзка с общите части, които те придобиват заедно с този апартамент. Общите условия за доставката на централно отопление също са публично известни. Във връзка с това от член 27 от Директива 2011/83 не би могло да се заключи, както видимо смятат г жа Димитрова и г н Димитров, че потребителят трябва винаги да даде индивидуално съгласие за доставката на всяка стока или услуга и трябва да може индивидуално да прекрати договора за тази доставка. Генералният адвокат смята, че при определени сложни правоотношения, в които участва някаква форма на потребителска общност и съответната стока или услуга се доставя общо на всички потребители от общността, Директива 2011/83 не е пречка съгласието на част от тези потребители да обвързва останалите, включително новите членове на тази общност, при условията, предвидени в националното право на държавите членки. Тези особени въпроси просто не са уредени в обсъжданата директива, нито пък в правото на Европейския съюз.
Генералният адвокат също така изтъква, че отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими. Топлината в известна степен циркулира през стените на съседните апартаменти — от помещенията с по-висока към помещенията с по-ниска температура, така че потреблението на всекиго се влияе от отоплителното поведение на останалите. В този смисъл, ако отоплителните разходи се разпределят само въз основа на индивидуалното потребление, това би могло да стимулира някои обитатели, чиито апартаменти се намират например в средата на сградата, да изключват радиаторите си през целия отоплителен сезон и да разчитат единствено на топлината от съседите си, което пък би създало допълнителни разходи за последните. Освен това индивидуалното потребление в апартаментите зависи от мястото им в сградата. В това отношение поради неблагоприятното си място — например на последния етаж, на първия етаж над гараж, фоайе или друго неотоплявано помещение, в ъгъла на сградата или пък с изцяло северно изложение — някои апартаменти са поначало по-студени от други апартаменти със същия обем и се нуждаят от повече топлоенергия, за да достигнат определена температура. В този смисъл би било несправедливо топлинната енергия, потребена в сграда в режим на етажна собственост, да се разпределя единствено в зависимост от индивидуалното потребление.
With Решение от 05.12.2019 г. Съдът на Европейския съюз дава заключение, че националната правна уредба на България не противоречи на Правото на Европейския съюз.
По-конкретно Съдът посочва, че подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда — етажна собственост, което се извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на сградата към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83. Тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
Що се отнася до задължението за фактуриране на действително потребеното количество топлинна енергия, Съдът на Европейския съюз посочва, че може да е трудно и дори невъзможно да се определи с точност количеството топлоенергия, отдадено от инсталацията във всеки апартамент. Всъщност това количество топлоенергия включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от физическите компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти. В този смисъл отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения.Ето защо се явява технически трудно да се определи точното индивидуално потребление на всеки обитател на съответната сграда — етажна собственост, що се отнася до топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Поради това в сградите в режим на етажна собственост изглежда почти немислимо да може изцяло да се индивидуализират сметките за отопление, особено що се отнася до сградната инсталация и общите части.

3. Въпросът за публикуването на Общите условия за продажба на топлинна енергия.
Както беше посочено по-горе, продажбата на топлинна енергия се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Съгласно чл. 150, ал. 2 от Закона за енергетиката топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Задължително условие за влизане в сила на общите условия е да бъдат публикувани най-малко в един централен и в един местен всекидневник.
Обикновено „Топлофикация София” ЕАД не ангажира доказателства, че Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти в град София са публикувани в най-малко в един централен и в един местен всекидневник. В исковата молба Топлофикация само твърди (без обаче да доказва), че спрямо ответниците са влезли в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Новинар” и в-к „Демокрация” на 23.05.2002 г., в сила от 22.06.2002 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Пари на 23.12.2005 г., в сила от 22.01.2006 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-002/17.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Дневник” на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.
Гореизброените вестници са централни вестници, нито един от тях не е местен за град София. Законът изрично изисква кумулативното изискване общите условия да бъдат публикувани както в един централен, така и в един местен всекидневник. Освен това Общите условия от 2008 г. са публикувани само във в-к „Дневник” на 14.01.2008 г., който е централен всекидневник, но не са публикувани в какъвто и да е местен всекидневник на територията на град София. С оглед на това не е било спазено изискването на 150, ал. 2 от ЗЕ, а именно – Общите условия да бъдат публикувани най-малко в един централен и в един местен всекидневник. Липсата на публикация на Общите условия обосновава извода, че те не са влезли в сила и не пораждат действие между „Топлофикация София” ЕАД и нейните клиенти. Не е налице валиден договор при общи условия между „Топлофикация София” ЕАД и неговите клиенти и поради това не е налице ликвидно и изискуемо за заплащане на сумите за потребявана топлинна енергия. При това положение „Топлофикация София” ЕАД може да претендира сумите единствено на извъндоговорно основание (неоснователно обогатяване), но не и на договорно основание.
Настоящите Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София са приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София” ЕАД и са одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Същите са обнародвани в един централен и един местен за град София всекидневник.

4. Въпросът за валидността на Наредбата за топлоснабдяването.
With Решение № 4777 от 13.04.2018 г. по административно дело № 1372/2016 г. на Върховния административен съд – Трето отделение беше отменена зависимостта (формулата), приета в т.6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост в редакцията й, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 16-334 от 2007г. за топлоснабдяването, обн., ДВ, бр.94 от 2013 г., представляваща Приложение към чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн.ДВ, бр.34/24.04.2007г. изм. и доп. ДВ, бр.42/09.06.2015г. в сила от 09.06.2015г./, издадена от Министъра на икономиката и енергетиката.
В своите мотиви Върховният админисративен съд (ВАС) изтъква следние доводи:
Съгласно чл. 155, ал. 2 от Закона за енергетиката топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия фактурира консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление най-малко веднъж годишно. ВАС счита, че изискването за фактуриране въз основа на действителното потребление касае както потреблението за отопление на отделните имоти в сградата – етажна собственост, така и разпределението на потребената топлинна енергия от сградната инсталация между собствениците на отделните имоти в сградата.
Съгласно разпоредбата на т.6.1.1. от методиката „Количеството топлинна енергия ,Qu, kWh, отдадена от сградната инсталация, зависи от вида и топлофизичните особености на сградата и на отоплителната инсталация. Определя се от лицето, извършващо дяловото разпределение, по зависимостта, при което:
0,15 е коефициентът, отчитащ дела на инсталираната мощност на сградната инсталация спрямо общата мощност на отоплителната инсталация; 24 – броят на часовете в денонощието; Qдим – действително инсталираната мощност на отоплителните тела в сградата за отчетен период, kW;
Dнп – денградусите за настоящ отчетен период, които се определят по формулата, при която: z е продължителността на настоящия отчетен период, в дни;
tср.период – средната външна температура за отчетния период, °С; t ср.сгр. – средната температура на сградата; за сгради – етажна собственост, се приема 19 °С; t изч. – външната изчислителна температура за населеното място,°С.
Според ВАС видно от формулата е, че в нея присъстват непроменящи се параметри – коефициентът, отчитащ дела на инсталираната мощност на сградната инсталация спрямо общата мощност на отоплителната инсталация, както и средната температура за сгради етажна- собственост. Според съда от формулата и обясненията на параметрите в нея не става ясно коефициентът 0,15 спрямо действителната или спрямо проектната мощност на отоплителната инсталация е определен. Отделеното количество топлинна енергия от сградната инсталация зависи от много параметри, вкл. и от площта на сградната инсталация, температурата на водата в тръбите, температурата на околната на тръбата среда, скоростта на движението на водата, вътрешния и външния диаметър на тръбата и материала, от който е направена и др. От заключението на приетата по делото експертиза не може да се направи извод, че всичките тези параметри са взети предвид при съставянето на оспорената зависимост (формула). В този смисъл съдът приема за недоказано, че с оспорената зависимост са отчетени всички параметри, относими към количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в сграда – етажна собственост.
Формулата е въведена с приемането на Наредба №16-334 за топлоснабдяването през 2007 година, като още тогава посочената средна температура на сградата – етажна собственост е определена на 19° С. От разпоредбите в Закона за енергийната ефективност, транспониращ разпоредби от вторичното право на ЕС, следва, че различните сгради могат да бъдат с различни енергийни характеристики.
Съдът също така достига до заключението, че спирането и регулирането на притока на топлинната енергия към радиаторите чрез вентилите им влияе на количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в сграда етажна – собственост. При този извод и предвид определението на „Действително инсталирана мощност на отоплителната инсталация“, дадено в §1, т.2а от ДР на Наредбата за топлоснабдяването, следва, че действително инсталираната мощност на отоплителните тела в сградата за отчетен период, отчетена с параметъра Qдим във формулата, в някои случаи може и да не съвпадне с реалната мощност на отоплителните тела в сградата за отчетен период, тъй като не отчита спирането на подаването на топлинна енергия към радиаторите чрез вентилите им.
По тези съображения Върховният административен съд преценява като недоказано обстоятелството, че с приложението на формулата в т.6.1.1 от Методологията по Наредба №16-334 за топлоснабдяването се постига законовата цел, предвидена в чл.155, ал.2 от Закона за енергетиката.
Решението е обжалвано пред петчленен състав на Върховния админстративен съд, като с Определение № 9312 от 18.06.2019 г. по административно дело № 1318/2019 г. на Върховният административен съд – Петчленен състав – I колегия производството по делото е спряно до постановяване на решение по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на Съда на Европейския съюз (цитирани по-горе).

With Решение № 11603 от 31.07.2019 г. по административно дело № 13721/2017 г. на Върховен административен съд – Шесто отделение бяха обявени за нищожни чл. 61, ал. 2 и ал. 4, чл. 63, ал. 2, т. 1, ал. 3 и ал. 4, чл. 64, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3, чл. 67, чл. 68, ал. 2 и ал. 3, чл. 69, ал. 1, чл. 70, ал. 1, ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5, ал. 6 и ал. 8, чл. 71, ал. 2, ал. 3, ал. 4 и ал. 5, чл. 72, ал. 2, ал. 3 и ал. 4, чл. 73 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, издадена от министъра на икономиката и енергетиката, както и т. 6.4.1 и т. 6.7 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, издадена от министъра на икономиката и енергетиката. Със същото решение няха отменени чл. 61, ал. 3, чл. 63, ал. 2, т. 2, б. „а“, б. „б“, б. „в“, б. „г“, б. „д“, б. „ж“ и б. „з“, ал. 5, ал. 6 и ал. 7, чл. 64, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4, т. 5 и ал. 2, чл. 65, ал. 1, чл. 66, чл. 68, ал. 1, ал. 4, ал. 5, ал. 6 и ал. 7, чл. 69, ал. 2, ал. 4, ал. 5, ал. 6 и ал. 7, чл. 70, ал. 7, чл. 71, ал. 7, и чл. 72, ал. 1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, издадена от министъра на икономиката и енергетиката, както и т. 6.1.3, т. 6.3, т. 6.4, т. 6.4.7, т. 6.5, т. 6.6, т. 6.8 и т. 6.9 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост, представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, издадена от министъра на икономиката и енергетиката.
Съдът приема, че оспорените разпоредби, издадени с Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., публикувани в ДВ, бр. 99 от 15.11.2013 г. са нищожни, поради редица съображения, едно от което е, че тази наредба е издадена от заместник-министъра на икономиката и енергетиката, който, въпреки изричната заповед за заместване, не е компетентен да издава подзаконови нормативни актове, след като законът изрично предвижда специалната нормотворческа компетенция на министъра. Освен това съдът приема, че при издаването на оспорения нормативен акт липсват на мотиви и е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила.
Решението на Върховния административен съд е обжалвано и все още не е влязло в сила.

Съгласно чл. 17, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол. С оглед на това и предвид съображенията за нищожност на Наредба № 16-334 за топлоснабдяването поради издаването ѝ от некомпетентен държавен орган (заместник-министъра на икономиката), по всяко дело, заведено от Топлофикация, ответникът разполага с възможността да се позове на решението на Върховния административен съд и да иска инцидентното прогласяване на цялата Наредба за топлоснабдяването.
Отделно от това ответникът може да поиска от гражданския съд да спре производството, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, докато приключи производството по гореописаните дела, изходът от които е от значение за решаване на конкретния правен казус, а именно:
– до постановяване на решение по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на Съда на Европейския съюз;
– до постановяване на окончателно решение по административно дело № 1318/2019 г. на Върховният административен съд – Петчленен състав – I колегия;
– до постановяване на окончателно решение по обжалване на Решение № 11603 от 31.07.2019 г. по административно дело № 13721/2017 г. на Върховен административен съд – Шесто отделение.

5. Въпросът за собствеността на отопляемия имот.
Съгласно чл. 145 от Закона за енергетиката топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл. 144, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите се разпределя между отделните имоти въз основа на дяловите единици, определени по индивидуалните разпределители, монтирани на отоплителните тела в имот. На основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Съгласно чл. 60, ал. 1 от Общите условия (ОУ) за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти в град София (приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на “Топлофикация София” ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР), при подаване на заявление за откриване или промяна на партида Клиентът следва да представи на Продавача идентифицираща информация и документи, легитимиращи заявителя като Клиент по смисъла на настоящите общи условия, в това число документ за собственост/документ удостоверяващ правото на ползване върху имота, разрешение за ползване за новоприсъединен обект или за обект с променено предназначение, договор за наем, заедно с нотариално заверена декларация за съгласие от собственика по чл. 64 от ОУ, както и други официални документи, удостоверяващи правото на собственост на заявителя (удостоверения за наследници, постановления на съдебни изпълнители за възлагане на недвижим имот, протокол от заседание на общо събрание за общите части, съдебни решения и др.). На основание чл. 61, ал. 1 от Общите условия при промяна на собствеността или на правото на ползване новият и предишният собственик или ползвател са длъжни да подадат до Продавача в срока по чл. 12, т. 11 и т. 12 заявление за откриване, промяна или закриване на партида по образец, като се прилага съответно чл. 60 от ОУ. Съгласно чл. 65, ал. 1от Общите условия при промяна на титуляра на партидата поради смяна на Клиента в сграда-етажна собственост, новият собственик се задължава с всички сметки за имота, издавани след датата на промяна на собствеността.
От гореизложеното следва, че клиенти на топлинна енергия са само соствениците и титулярите на вещно право на ползване и само те дължат заплащане на консумираната за съответния имот топлинна енергия. Това означава, че Топлофикация трябва да докаже, че ответникът е собственик на отопляемия имот.
With Решение № 214723 от 11.09.2019 г. по гражданско дело № 18073/2017 г. Софийски районен съд, 142 състав, е признал за установено, че ищецът К. Г. Б. не дължи на „Топлофикация София” ЕАД, суми за продажба на топлинна енергия и за дялово разпределение за партида с абонатен № 324424. Ищецът е собственик на топлоснабден имот с абонатен номер № 324423. В края на юни 2016 г. обаче получава писмо от „Топлофикация София” ЕАД, с което „Топлофикация София” ЕАД го уведомява, че от месец февруари 2016 г. са актуализирани данните по партиди с абонатен № 324423 и абонатен № 324424 и тези партиди са обединени, като партида с абонатен № 324424 е закрита. От получените индивидуални изравнителни сметки става ясно, че партида с абонатен № 324424 се отнася за съседния апартамент, находящ се в същата сграда, който обаче не е собственост на ищеца. Не е ясна причината за обединяването на партидите. От документите, представени от дружеството, извършващо дялово разпределение в сградата – „Техем сървисис“ ЕООД, се установява, че титуляр на абонатния номер на топлоснабдения имот е трето лице. Повече подробности можете да намерите here.
With Решение от 12.12.2018 г. по гражданско дело № 4858/2018 г. на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, е потвърдено Решение № 335185/09.02.2018 г. по гражданско дело № 20491/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 51 състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от „Топлофикация София” ЕАД искове за признаване за установено, че Г.Е.К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД 40 % от общата стойност на топлинната енергия за процесния топлоснабден имот. От представените по делото писмени доказателства – саморъчно завещание от 29.10.2004 г. и протокол за обявяването му от нотариус на 14.03.2016 г., в полза на ответника Г.Е.К. е извършено имуществено разпореждане за след смъртта на Н.И.С. /починала 2005 г./, по силата на което на Г.Е.К. е завещано цялото движимо и недвижимо имущество на завещателката, включая „6/10 идеални части от апартамента ѝ с площ от 78.42 кв.м.“. По делото не са представени доказателства, че Г.Е.К. е притежател на правото на собственост върху останалите 40 % идеални части от имота от страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест. По тези съображения въззивният съд приема за установено наличието на облигационно договорно правоотношение за 60 % идеални части от имота и за съответни на тези права задължения за заплащане стойността на доставена в него топлинна енергия, което обосновава извод за отхвърляне на исковете за горницата над посочените 60 % като недоказани и неоснователни. Повече подробности можете да намерите here.
With Решение от 15.08.2019 г. по въззивно гражданско дело № 13784/2018 г. на Софийски градски съд, ІІІ-В състав, е потвърдено Решение 421512 от 04.06.2018 г. по гражданско дело № 30185/2017 г. на Софийски районен съд, 128 състав, с което са отхвърлени изцяло исковете на „Топлофикация София” ЕАД срещу К. Ц. М. да му заплати сума за топлинна енергия, тъй като тя се е отказала от наследството на баща си и не е придобила идеални части от топлоснабдения имот, съответно няма качеството потребител на топлинна енергия. Повече подробности можете да намерите here.

6. Въпросът за доставената топлинна енергия.
„Топлофикация София” ЕАД следва да докаже начина на отчитане на показанията на средствата за топлинно измерване и че претендираната за същия период сума отговаря на обема на действително ползваната в жилището топлинна енергия и гореща вода и действащите през същия период цени.
По делата „Топлофикация София” ЕАД не представя никакви годни доказателства за обосноваване на извода, че претендираното количество топла вода е доставено реално на потребителя, поради което същият дължи неговото заплащане. Установяването на това обстоятелство е безспорно необходимо, тъй като топлинната енергията е движима вещ (чл. 110, ал.2 от Закона за собствеността) и продажбата ѝ се подчинява на общите правила на договора за продажба, в частност – на договора за търговска продажба, доколкото „Топлофикация София” ЕАД е търговец по смисъла на чл.1 от ТЗ, като купувачът дължи заплащане на продажната цена винаги за реално предоставена стока. В тази връзка, приложените по делата писмени доказателства – извлечения от сметки, издадени от „Топлофикация София”ЕАД, справки дяловото разпределение и дялово разпределение на разходите за топлинна енергия и топла вода за същия период, издадени от дружеството за дялово разпределение, са частни свидетелстващи документи и с оглед критериите на чл.180 от ГПК удостоверяват изгодни за издателите им факти и не се ползват с доказателствена стойност, а само с формална доказателствена сила относно авторството им, чието съдържание се преценява наред с другите доказателства. Заключенията на назначаваните по делата съдебно-технически и съдебно-счетоводни експертизи почиват на изходящи от „Топлофикация София” ЕАД и от дружеството за дялово разпределение документи, които, макар и да установяват формално претендираните суми по размер, същите не могат да служат за доказване на фактите, че носител на задължението за заплащането цената на описаните в тях количества топлинна енергия е ответникът. В частност по делата не се ангажират доказателства за това, че исковата сума, претендирана за този период, съответства на припадащия се на ответника дял от стойността на дължимата от етажните съсобственици цена, и за определянето ѝ са спазени изискванията на чл.139 и следващите от Закона за енергетиката, с оглед твърдението, че размерът на дължимата сума е определен, като дължим при условията на дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите.
Пълното доказване на иска изисква „Топлофикация София” ЕАД да докаже какви са били показанията на общия топломер и общия водомер в абонатната станция за процесния период, показанията на средствата за топлинно измерване и средствата за дялово разпределение в имота на ответника и в останалите жилища от сградата, в която се намира процесният имот, както и че действащите през исковия период цени на топлинна енергия и гореща вода са такива, че обуславят заплащането именно на претендираната сума. „Топлофикация София” ЕАД нито твърди, нито доказва и какви са одобрените за процесния период цени на топлинната енергия.
Поради липса на сведения относно посочените обстоятелства в заключенията на вещите лица по съдебните експертизи, необоснован се явява извода на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че отчитането в имота на ответника е извършвано в съответствие със законовите изисквания. Ето защо съдът не следва да приема заключенията на вещите лица като доказателство за твърдените от ищеца факти, ако се базират единствено на представени от „Топлофикация София” ЕАД и дружеството за дялово разпределение документи, а следва да отхвърли предявения иск като недоказан.

7. Въпросът за начисляване на топлинна енергия на максимална мощност.
Съгласно чл. 145 от Закона за енергетиката топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл. 144, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите се разпределя между отделните имоти въз основа на дяловите единици, определени по индивидуалните разпределители, монтирани на отоплителните тела в имот.
Съгласно чл. 70, ал. 2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването всички клиенти са длъжни да осигурят достъп до отоплителните тела и изводите за гореща вода в имота си на представителите на топлопреносното предприятие и/или лицето по чл. 139б от ЗЕ за отчитане на показанията на уредите и водомерите за гореща вода и/или осъществяване на визуален оглед на контролните приспособления към тях. На клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6.5 от приложението по чл. 61, ал. 1 от Наредбата за топлоснабдяването като отоплителни тела без уреди (чл. 70, ал. 4 от Наредбата за топлоснабдяването), прилагайки екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
Съгласно чл. 29, ал. 2, във връзка с чл. 28, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ EАД на клиенти в град София, клиентите, неосигурили достъп до имотите си за отчитане на уредите за дялово разпределение, могат да поискат срещу заплащане съгласно ценоразписа на Търговеца допълнителен отчет и преработване на изравнителните сметки (обща и индивидуални) в тримесечен срок от датата на връчване на изравнителните сметки. Всички протоколи за неосигурен достъп до имотите представляват частни документи и не се ползват с доказателствена стойност. На основание чл. 13, ал. 1, т. 3 от Общите условия клиентите в сградите в режим на етажна собственост са длъжни да изберат лице от етажната собственост, което да подписва протокол за неосигурен достъп в датите за отчет, който обикновено е управителят на Етажната собственост (т.нар. „домоуправител”). В случаите, когато не е съставен протокол за неосигурен достъп или върху него не е положен подписът на управителя на Етажната собственост, топлинната енергия не следва да се определя като за отоплителни тела без уреди, прилагайки екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
Повече подробности можете да намерите here.
Съгласно чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се разпределя при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л на обитател за едно денонощие – когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните водомери за топла вода са повредени, имат нарушена пломба или не е осигурен достъп за отчитане. Това означава по 560 литра на денонощие, или по 204,40 куб. метра БГВ на година.
Съгласно чл. 52, ал. 7 от Наредбата за топлоснабдяването дружеството за дялово разпределение, когато установи, че липсват индивидуални водомери за топла вода, срокът на валидност на периодичната проверка на индивидуалните топломери и/или индивидуалните водомери е изтекъл или когато те са повредени, уведомява писмено клиентите за задължението им да монтират индивидуални водомери за топла вода, да заявят и представят за последваща проверка индивидуалните топломери и/или индивидуалните водомери или да осигурят техническата им изправност в нормативно установените срокове, както и за последствията при неизпълнение на тези задължения. Съгласно чл. 52, ал. 8 от Наредбата за топлоснабдяването в случаите, в които клиентът не изпълни задължението си по ал. 7, за имота му се разпределя топлинна енергия при условията на чл. 69, ал. 2 и на т. 7.3.1 от приложението към чл. 61, ал. 1, прилагайки екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. Следователно предварително условие за разпределяне на топлинната енергия при условията на чл. 69, ал. 2 от Наредбата за топлоснабдяването е да е спазена процедурата по чл. 52, ал. 7 от Наредбата за топлоснабдяването, а именно – клиентът да е уведомен писмено от дружеството за дялово разпределение за задължението му да монтира индивидуални водомери за топла вода. Ако липсва такова писмено уведомление от дружеството за дялово разпределение, не следва изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се разпределя при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л на обитател за едно денонощие.
Освен това „Топлофикация София” ЕАД следва да докаже и броя на обитателите в жилището. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС) в книгата на етажната собственост се вписват собственото, бащиното и фамилното име на членовете на домакинството, които живеят заедно със собственика и/или ползвателя. В случай че по делото не са представени доказателства кои и колко действително са обитателите в топлоснабдения имот и/или не е представена като доказателство книгата на етажната собственост), следва да се приеме, че обитателят е само един, а именно – титулярът на партидата.
Повече подробности можете да намерите here.

8. Въпросът за общата абонатна станция.
По смисъла на § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за енергетиката „абонатна станция“ е уредба, чрез която се осъществява подаване, измерване, преобразуване и регулиране на параметрите на топлинната енергия от топлопреносната мрежа към клиентите. Съгласно чл. 140, ал. 2 от ЗЕ клиентите, присъединени към една абонатна станция в сграда – етажна собственост, прилагат средства за дялово разпределение за отопление от един и същ модел, доставени от един и същ търговец или одобрени за използване в сградата от него. Общото консумирано количество топлинна енергия в сграда – етажна собственост, присъединена към една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя за горещо водоснабдяване и за отопление (чл. 140а от ЗЕ).
В някои случаи обаче абонатните инсталации са така изградени, че обслужват две и повече етажни собствености – два входа в един и също блок и дори два отделни блока. В тези случаи е практически невъзможно да се направи точно дялово разпределение между имотите във всяка отделна етажна собственост (самостоятелен вход или блок).

9. Въпросът за дължимостта на законната лихва за забава.
По отношение на иска за заплащане на мораторна законна лихва някои съдебни състави изтъкват, че съгласно общите условия на „Топлофикация София” ЕАД купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими вноски за топлинна енергия в срок, посочен в общите условия на ищеца – в 30-дневен срок от датата на публикуването на сметката на интернет страницата на продавача, като съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия „Топлофикация София” ЕАД продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията, установени след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки. Следователно, изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника, а в договора е уговорен срок за изпълнение. Обикновено „Топлофикация София” ЕАД не ангажира доказателства за датата на публикуване на сметките за процесните задължения на интернет страницата си, поради което и с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме, че потребителят не е изпаднал в забава за плащането на задълженията за топлинни услуги и поради това искът с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на законна лихва следва да се отхвърли.
Повече подробности можете да намерите here.