*Настоящата статия е част от статията „Психологична експертиза. Характеристика, назначаване и провеждане“, която е публикувана в „Стратегии на образователната и научната политика“, година XXVI, книжка 1, Издателство „АзБуки“, София, 2018 г., в съавторство с ас. Станислав Пандин, преподавател в Софийски университет „СВ. Климент Охридски“. Статията е част и от книгата „Психологичните експертизи“, Издателство „Globe Edit“, Рига, 2018 г., издадена в в съавторство с ас. Станислав Пандин.
1. Обща характеристика на психологичните експертизи.
Експертизата представлява способ за събиране на доказателства, който широко се използва в съдебната и извънсъдебната практика за изясняване на някои обстоятелства и въпроси, за които са необходими специални знания от областта на науката, изкуствата, техниката, занаятите и др.
Легална (законова) дефиниция на понятието „експертиза“ се съдържа в § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 2 от 29 юни 2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, съгласно която експертизата представлява процесуално регламентирана дейност, извършвана по искане на компетентния орган от лица, които притежават специални знания и умения за изследване на определени обекти или други обстоятелства, свързани с изясняването на определени обстоятелства.
Експертизите се извършват от т.нар. „вещи лица“, които представляват специалисти в съответната област на науката, изкуствата, техниката и занаятите. В частност, психологичната експертиза се извършва от специалист с психологическо образование и опит, което разполага със специални знания в областта на науката „Психология“, с каквито не разполага съответният държавен орган, който я назначава.
Практическото значение на психологичната експертиза е огромно, доколкото в множество случаи тя е единственият способ за изясняване на факти и обстоятелства от субективната /вътрешнопсихическата/ действителност на изследваните лица, които факти са от значение за решаване на даден правен спор или за конкретни практически цели.
2. Съдебнопсихологичните експертизи.
Съдебнопсихологичните експертизи се назначават по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и Административнопроцесуалния кодекс (АПК) – чл. 2, ал. 1 от Наредба № 2 от 26 октомври 2011 г. за условията и реда за извършване на съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи, включително и за заплащането на разходите на лечебните заведения.
Експертизата се назначава с решение, постановление или определение на органа на предварителното разследване, прокуратурата или съда. Вещото лице има свободен достъп и може да прави справки по делото, по което е назначено, да получава копия от книжа и сведения с предимство в съда, прокуратурата, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби и навсякъде, където е необходимо, само въз основа на качеството си на вещо лице, което удостоверява чрез представяне на карта за вещо лице. Съдът, прокуратурата, органите на досъдебното производство, административните органи и други служби в страната са длъжни да оказват съдействие на вещите лица. Всички държавни органи, юридически лица и граждани, при които се намират материали, необходими за експертизата, са длъжни да осигурят достъп на вещото лице до тях съобразно достъпа до съответното ниво на класифицирана информация, което то притежава, както и да оказват необходимото съдействие за изпълнение на задачите на експертизата.
Съобразно процесуалната си организация съдебните експертизи са: 1. еднолични и колективни; 2. еднородни и комплексни; 3. първоначални, допълнителни и повторни.
Експертизите са колективни, когато за извършването им е необходимо участието на две или повече вещи лица, а единични – когато е достатъчно участието и на само едно вещо лице.
Експертизите са еднородни, когато за решаването на задачите им се използват знания от една научна област, а комплексни – когато за решаването на задачите им се използват знания от различни научни области. В съдебната практика съдебнопсихологичните експертизи най-често се съчетават със съдебнопсихиатрични експертизи (комплексна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза), но няма пречка да е комплексна и с друг вид експертиза.
Допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Критериите за необоснованост и неправилност трябва да са налице кумулативно, а не алтернативно.
Съгласно чл. 26 от Наредба № 2 от 26 октомври 2011 г. съдебнопсихологичната експертиза има за задача да даде заключение в наказателния, гражданския и административния процес относно: 1. равнище на развитието на когнитивните процеси (възприятие, внимание, памет, мислене), интелекта и личностовата структура; 2. съответствие на интелект и личностово развитие спрямо календарната възраст; 3. психична годност правилно да се възприемат фактите, които имат значение за делото, и да се дават достоверни обяснения или показания за тях; 4. оценка на личностово развитие, структура и възможности за социално функциониране – социално адаптивен живот и самоконтрол на поведение, интереси и насоченост на личността, умения за комуникация и решаване на житейски проблеми, други области; 5. анализ на психологичните преживявания и механизми на поведение, свързани с инкриминирано деяние, или конкретни области от социално функциониране, определени в експертните задачи; 6. други задачи, определени от органа, назначил експертизата.
Вещото лице се назначава от органа, който възлага експертизата, което вещо лице следва да е включено в списък на специалисти, утвърдени за вещи лица. Това става по искане на някоя от страните или служебно (т.е. по собствена инициатива на ръководещия орган).
По изключение, когато нуждите на съответния орган на съдебната власт налагат това, той може да назначи вещо лице от списъците на други съдебни райони.
Когато е необходимо и по преценка на решаващия орган, за вещо лице може да се назначи и специалист, който не е включен в съответния списък. Това обаче се налага само, когато предметът на експертизата изисква строго специфични познания, с каквито не разполагат включените в списъка вещи лица. Това са общопризнати специалисти в съответната област с доказани професионални качества, обикновено университетски преподаватели и/или научни работници.
3. Извършване на съдебнопсихологични експертизи по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Съгласно чл. 195, ал. 1 от ГПК вещо лице се назначава по искане на страната или служебно, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други. В правомощието на съда се включва не само възможността и задължението при наличието на съответните предпоставки служебно да назначава вещо лице, но и служебно да формулира задачата на експертизата.
Въззивният съд, като такъв по съществото на правния спор, също служебно може да назначи експертиза, дори и да няма оплакване във въззивната жалба, че в нарушение на съдопроизводствените правила това не е направено в първоинстанционния съд. Ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт (Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК).
Съдът е длъжен да назначи вещо лице, когато за изясняването на определени въпроси са необходими специални знания в съответната област, независимо от това дали съдията притежава такива или не, т.е. той не може да откаже да допусне това доказателствено средство с мотива, че разполага със съответните специални знания. В обратния смисъл обаче е становището, изразено в Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., съгласно което вещо лице се назначава само в случаите, когато съдията не разполага със съответните специални знания.
В определението, с което съдът назначава вещото лице, се посочват: предметът и задачата на експертизата; материалите, които се предоставят на вещото лице, името, образованието и специалността на вещото лице (чл. 197, ал. 1 от ГПК).
Предмет на доказване с експертизата са факти, обстоятелства и причинно-следствени връзки, за които са необходими специални знания, но не и логически и правни изводи или пък изводи, касаещи приложението на закона. Вещото лице няма за задача да събира доказателства или да дава правна преценка на събраните доказателства. Това изискване се съдържа изрично и в легалната дефиниция на понятието „специални знания“, съдържаща се в § 1, т. 6 от Наредба № 2 от 29 юни 2015 г., съгласно която „специални знания“ са тези знания, които отговарят едновременно на следните изисквания: не са юридически, с изключение на тези, които се отнасят до чуждестранно законодателство и практика; не са общоизвестни; получени са в резултат на теоретична подготовка и практически опит по определена научна дисциплина.
Вещите лица не могат да събират гласни доказателства. Те изграждат своите заключения както въз основа на своите знания и опит, така и върху събраните и проверените в съда доказателства и на представените им от страните писмени доказателства, но не и въз основа на свидетелски показания, които те са събрали и не са били проверени в съда.
Заключението на вещото лице трябва да почива на обективни данни, а не на предположения, в противен случай се стига както до необоснованост на експертното заключение, така и до необоснованост на съдебното решение, изградено върху него.
За разлика от свидетеля, който дава на съда само сведения за фактите, които е възприел със собствените си сетива, вещото лице дава сведения за общи закономерности и правила, като предлага на съда своите доказателствени изводи за фактите по делото. По този начин вещото лице се превърща в консултант на съда при решаване на делото. Именно тази консултантска функция прави ролята на вещото лице толкова важна за разрешаване на правния спор. На практика в много случаи експертното заключение е единственият начин за установяване на факти и обстоятелства от значение за решаване на правния спор, които не могат да бъдат установени с други доказателствени средства (писмени и гласни доказателства, оглед, освидетелстване, събиране на веществени доказателства и др.).
Дейността на вещите лица при извършване на съдебни експертизи се основава на принципите на законност, процесуална и познавателна независимост, научна обоснованост на средствата и методите, използвани при експертното изследване, добросъвестност, обективност, всестранност и пълнота на експертното изследване, поверителност и спазване на професионалната етика. Вещото лице е длъжно да извърши експертизата добросъвестно съобразно поставените му задачи, като използва съвременните постижения в съответната научна област.
На основание чл. 196, ал. 1, във връзка с чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК не може да участва като вещо лице по делото лице, относно което съществуват обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговото безпристрастие.
Всяка страна може да иска отвод на вещото лице, като изтъкне като довод, че поведението му поражда основателно съмнение в неговото безпристрастие. При искане за отстраняване (отвод) на вещото лице, то е длъжно незабавно да съобщи на съда всички обстоятелства, които могат да бъдат основание за отстраняване и да вземе отношение по твърденията в молбата за отстраняването му. Съдът се произнася с определение по искането за отстраняване на вещото лице, което определение не подлежи на съдебен контрол.
За невярно заключение, дадено пред съд или пред друг надлежен орган на властта, вещото лице носи наказателна отговорност и се наказва с лишаване от свобода от една до пет години и с лишаване от правото да упражнява съответната професия (чл. 291, ал. 1 от Наказателния кодекс).
Назначеното вещо лице се освобождава от съда от възложената му задача, когато не може да я изпълни поради липса на квалификация, болест или друга обективна причина, когато се допуска отказ от свидетелстване (чл. 166 от ГПК) или когато не е изготвило своевременно заключението.
Експертното заключение не е изготвено своевременно, когато не е спазен срокът по чл. 199 от ГПК, а именно – когато не е представено в деловодството на съда най-малко една седмица преди съдебното заседание. Това е необходимо, за да имат достатъчно време страните да се запознаят с него и да не бъдат „изненадани“. Още при назначаването на вещото лице съдът дава на вещото лице подходящ срок за изготвяне на заключението. Вещото лице уведомява съда, когато не може да изготви заключението в определения срок, и посочва какъв срок му е необходим.
Съдът призовава вещото лице за изслушване на експертното му заключение. Изслушването се извършва в открито съдебно заседание, след снемане на самоличността на вещото лице, като съдът му напомня за наказателната отговорност за даване на невярно заключение по чл. 291, ал. 1 от НК. Съдът запитва също така дали се намира с някоя от страните в отношения, които биха породили съмнение за неговата безпристрастност.
Вещото лице излага устно заключението си пред съда. Страните могат да задават въпроси за изясняване на заключението. Въпросите се задават първо от страната, която е поискала заключението, респ. от заинтересованата страна, когато експертизата е назначена служебно от съда. В случаите, когато са допуснати въпроси и на двете страни, въпросите се задават първо от ищеца, респ. от жалбоподателя. След това въпросите се задават от другата страна, като обикновено накрая се задават и от съда, но това не е задължително. По своя преценка съдът може по всяко време да задава въпроси, като процесуалният закон не регламентира изрично последователността на задаване на въпросите.
Съгласно чл. 14, ал. 2 от Наредба № 10 за съдебните и арбитражните експертизи експертът не може да взема становище по въпроси, които са извън неговата компетентност.
Не е допустимо да се задават въпроси към вещото лице, които са извън предмета на експертизата, т.е. нямат връзка с поставените задачи, освен ако другата страна не се съгласи и ако вещото лице може да отговори в същото заседание. Не се допускат и въпроси, които изискват логически и правни изводи от страна на вещото лице или относно приложението на закона. Изслушването на вещото лице е процесуален способ за изясняване на вече представеното на съда експертно заключение, а не за допълването му в устна форма в съдебното заседание. Не се допускат също така подвеждащи въпроси, т.е. такива, каквито съдържат в себе си отговора и с които се внушава на вещото лице как да отговори.
Ако такива въпроси бъдат поставени от страните, същите се отразяват в съдебния протокол, като съдът, по възражение на другата страна или служебно, с мотиврано определение отказва да ги допусне. Определението на съда за недопускане на въпроса не подлежи на обжалване.
След изслушване на експертното заключение съдът дава възможност на страните да изложат становището си по него. Ако някоя от страните оспори експертизата, докато трае изслушването, съдът може да назначи друго или повече вещи лица за изготвяне на допълнителна или повторна експертиза.
Съдът не е длъжен при всяко оспорване на експертизата да назначи допълнителна или повторна експертиза. Това се налага само при сериозно направени възражения за пропуски, некомпетентност и необоснованост. Следователно при оспорване на експертизата страните трябва ясно, точно и конкретно да посочат недостатъците на експертизата, за да бъде уважено искането им за допълнителна или повторна експертиза.
Съгласно чл. 202 от ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото.
Относно преценката на експертното решение по чл. 202 ГПК е формирана трайно установена практика на ВКС, в която е прието, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила, съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното решение.
В практиката се налага извършването на съдебнопсихологични експертизи по реда на ГПК най-често при искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане; при определяне на режим на родителски контакти при развод на съпрузи или при раздяла на партньори, които са живели във фактическо съжителство, при дела за определяне на привременни мерки за закрила на детето по Закона за закрила на детето или по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25 октомври 1980 г., по Закона за защита от домашното насилие, при дела за поставяне под запрещение, при предаване на дете чрез съдебен изпълнител и др.
4. Извършване на съдебнопсихологични експертизи по реда на Административно-процесуалния кодекс (АПК).
В АПК не се съдържат специални правила относно назначаването и провеждането на съдебнопсихологичните експертизи. Поради това, на основание чл. 144 от АПК за неуредените в АПК въпроси субсидиарно се прилага ГПК.
Най-често в съдебната практика се налага изслушване на съдебнопсихологични експертизи при искове срещу държавата и общините за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, когато увреденото лице е понесло болки и страдания.
5. Извършване на съдебнопсихологични експертизи по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).
Предпоставките за назначаване на съдебнопсихологична експертиза в наказателния процес са същите като в гражданския процес – когато за изясняване на някои обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката, изкуството или техниката, съдът или органът на досъдебното производство назначава експертиза.
Експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно вменяемостта на обвиняемия; способността на обвиняемия с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях; способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания за тях.
Органът, който е назначил експертизата, призовава вещите лица, проверява тяхната самоличност, специалност и компетентност, отношенията им с обвиняемия и пострадалия, както и наличността на основание за отвод. Актът за назначаване на експертизата се връчва на вещото лице, след което му се разясняват правата и задълженията, както и отговорността, която носи, ако даде невярно заключение.
След като извърши необходимите изследвания, вещото лице съставя подписано писмено заключение, в което посочва: името си и на какво основание е извършена експертизата; къде е извършена; задачата, която е поставена; материалите, които са били използвани; изследванията, които са извършени и с какви научни и технически средства; резултатите, които са получени, и изводите от експертизата. Ако при извършването на експертизата се открият нови материали, които имат значение по делото, но по които не му е била поставена задача, вещото лице е длъжно да ги посочи в заключението си.
Съдът призовава вещото лице за изслушване на експертното заключение. На вещото лице се поставят въпроси, след като се прочете заключението му. Въпросите се задават по следния ред: най-напред от прокурора или частния тъжител, частния обвинител и неговия повереник, гражданския ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия повереник, другите подсъдими и техните защитници и защитника на подсъдимия. Председателят и другите членове на съдебния състав могат да поставят въпроси след изчерпване на въпросите на страните.
Разпит на вещо лице може да се извърши и чрез видеоконференция или телефонна конференция, когато това се налага от обстоятелствата по делото.
6. Провеждане на съдебнопсихологичната експертиза.
Всяко психологическо изследване се извършва чрез използването на утвърдена в практиката методология. В психологическата практика е възприето методите на изследване да се класифицират на експериментални и клинични, като експерименталните са: въпросници, проективни техники, социално-психологични и групови методи, а клиничните методи включват анамнезата – обективна и субективна – или експлорацията, както и наблюдението.
При експертизата на непълнолетни задължително се прави съпоставка на установеното равнище на интелектуално и личностово развитие спрямо календарната възраст (чл. 30 от Наредба № 2 от 26 октомври 2011 г. за условията и реда за извършване на съдебномедицинските, съдебнопсихиатричните и съдебнопсихологичните експертизи).
Процедурата по изследване се провежда обикновено в кабинета на психолога, при гарантирано време и пространство, осигуряващо уединеност.
Интервюиращите техники са полуструктурирани, т.е. следват предварително зададени тематични области, но начинът на задаване на въпроси е свободен; структурирани оценки с апробиран инструментариум, където са приложими, се правят едва след първоначалното интервю. Използват се техники за насърчаване, като се започва с отворени въпроси с постепенен преход към затворени във втората част на интервюто. Обръщенията са съответни на културовата среда, възрастта и социалния статус на изследваното лице, отчита се моториката и невербалната комуникация.
Обичайно интервюто преминава през следните фази: въвеждане, отваряне, същинска фаза, затваряне и приключване. От съществено значение е ориентирането в несъзнаваните потребности на изследваното лице. Голяма част от изкуството на интервюто се крие не в анализиране на това какво лицето споделя открито, а в долавяне на това какво не доизказва, какво въобще не казва, защо не го казва и как го прави. Тези потребности се коренят в основни екзистенциални страхове и теми, с които борави лицето на полусъзнавано или изцяло несъзнавано ниво и пропускът да бъдат посрещнати по подходящ начин може да породи значителни съпротиви в процеса на интервюиране, респективно и до изкривяване на получените при изследването данни.
Отделен и специфичен компонент на изследването е интервюто с близък, което е с различна цел и технология на провеждането от интервюто с изследваното лице, въпреки че са налице редица общи за интервюирането елементи. При него се отчитат по-специално възможността за пристрастие в информацията, тревожността на близкия, специфичният характер на връзката му с изследвания, етични проблеми като лоялност и конфиденциалност, евентуални материални изгоди.
Психологът извършва и проучване на стандартизираната документация относно начин на постъпване в здравни заведения (ако има такива), анамнеза на актуалното състояние, историята на боледуване (ако има такова), личното развитие със задължително отразяване на ранното развитие, социалната ситуация, съпътстващите заболявания и инвалидност, подробен психологичен статус с извадки от пряката реч на болния, соматичен статус, неврологичен статус, обобщение на случая с интерпретация в терминология и синдромна оценка, както и формулировка на случая, ако е възможна на този етап.
Когато се прави оценка за агресивност, се отчитат фактори като: степен на сътрудничество на изследваното лице; евентуална психопатология: персекуторни налудности, коментиращи или заплашващи халюцинации, налудонастроение и витален страх, остър психоорганичен синдром, „катастрофални“ преживявания и други с известна висока предиктивна стойност по отношение на агресия; минали агресивни актове; алкохолна интоксикация или злоупотреба/зависимост; възраст и пол; социална ситуация; личностова структура, особено данни за антисоциално личностово разстройство. Отчитат се също и фактори като: вербална агресия; физическа агресия към неодушевени предмети; агресия към хора при минимално провокиране; агресия към хора без провокиране; хомициден план или риск; степен на организираност/неорганизираност на агресията; степен на подготовка и обмисляне/импулсивност; целенасоченост/безогледност на агресията; достъп до неодушевени предмети, които могат да бъдат опасни; всички гореизброени аспекти на агресията при минали епизоди на агресия. Най-често агресивността се изследва чрез теста на Buss-Durkee.
Оценката на общата интелигентност дава данни за нивото на умствено развитие или за наличие на деменция при органично мозъчно разстройство. Използваните методики най-често са: WAIS; RAVEN; MMSE.
Оценката на абстрактното мислене и разсъждения включва изследване на способността за решаване на проблеми, формиране на понятия, евентуалната загуба на капацитета за абстрактно мислене и съждения, намаление на гъвкавостта при решаване на проблеми и при адаптиране към нови или променени ситуации. Най-често използваните методики са: установяване на последователност, образуване на изкуствено понятие, логична последователност и хумор, WCST.
Най-често използваните методики за изследване на паметта, ориентацията и заучаването са: Wechsler Memory Scale, Benton-Test, Digit Span, тест на Лурия и др.
Изследването на вниманието и концентрацията се изразява в оценка на колебанията на концентрацията и обработката на информация, трудности в превключването, неустойчивост към странични въздействия, недостатъчна поведенческа и когнитивна гъвкавост (например при модифициране на подхода към проблема при изменящи се изисквания на средата), нестабилност на поведенческата изява. Най-често използваните методики са: коректурни проби, аритметични задачи, Digit-Span Test, Symbol-Test, Trail Making-Test, Stroop-Test и др.
При оценка на езиковите умения се изследват експресивната, моторна и рецептивна реч, навиците за четене, писане и разбиране, плавност и богатство на речта. Проучват се петте отделни аспекта на развитието на езика: фонология, морфология, синтаксис, семантика и прагматика (Матанова, В. Диагностика на деца с комуникативни нарушения, София, 1998, с. 70; Shames, G.; N. Anderson, Human Communication Disorders, Boston, 2002, с. 191).
Повече информация за психологичните експертизи можете да намерите here, here, here, here, here, here and here.
EN 
BG