*статията е публикувана със съгласието на гл. ас. д-р Памела Бучкова
I. Постановка на проблема.
В правната доктрина и съдебната практика единодушно е прието, че за да бъде ангажирана отговорността на изпълнителния орган по иск за вреди, следва да се установи кумулативното наличие на елементите на фактическия състав на непозволено увреждане, а именно, че ищецът е претърпял имуществени или неимуществени вреди, които са настъпили в резултат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на изпълнителния орган при или по повод изпълнение на неговата дейност, и е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконосъобразните актове, действия или бездействия на изпълнителния орган и настъпилия за ищеца вредоносен резултат.
В светлината на това разбиране незаконосъобразността на актовете, действията и бездействията на изпълнителния орган представлява една от материалните предпоставки за уважаване на иска за обезщетение на вреди.
В съдебната практика на административните съдилища и Върховния административен съд е наложено трайно становището, че задължителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 299 от АПК е ищецът да е обжалвал предварително по реда на чл. 294 и сл. от АПК незаконосъобразните действия на органа по изпълнението, от които претендира вредите, и тези действия да са отменени като незаконосъобразни с решение на административния съд по чл. 298 от АПК. При положение, че незаконният характер на действията по изпълнението не е установен в производство по чл. 297 АПК, не е налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на ответника. Приема се, че това е така, защото решението по чл. 298 от АПК има сила на пресъдено нещо.
За сравнение, уредбата на отговорността за вреди на изпълнителния орган, която се реализира по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), и практиката по прилагането и тълкуването ѝ, разкриват противоположното схващане. Обжалването на действията на съдебния изпълнител не е процесуална предпоставка за допустимост на иска на увредения за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от съдебния изпълнител. Това разбиране се потвърждава недвусмислено от изразеното в Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. на ОСГТК по тълк. дело № 7/2014г.: „…Съдебните решения, постановени в производство по жалби срещудействия на съдебен изпълнител, пораждат правна последица, която не покрива съдържанието на силата на пресъдено нещо. Производството почл. 435 – чл. 438 ГПК е процесуално средство за защита срещу незаконностна принудителното изпълнение и има за предмет незаконосъобразнидействия или откази на съдебен изпълнител…. С разглеждането на споровете по чл. 435 ГПК – дали съществува правото да се иска унищожаване на действието, проведено от изпълнителния орган, или съответно дали съществува в тежест на съдебния изпълнител задължение да извърши исканото действие, се разрешава процесуалният въпрос за валидността на процесуалните действия на съдебния изпълнител. Приетото от съда разрешение се отнася единствено до обжалваното конкретно действие или отказ на съдебния изпълнител и не се зачита като правоустановяващо действие по други спорове – то не обвързва съда, разглеждащ деликтния иск на увредения за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител по чл. 45 ЗЗД, а по чл. 49 ЗЗД от държавен съдебен изпълнител. Съдът, сезиран с посочените искове, подлага на самостоятелна преценка законосъобразността на действията или бездействията на изпълнителния орган, като не е обвързан от съдържанието на съдебното решение по чл. 436 ГПК. Решението на окръжния съд не е в състояние да формира сила на пресъдено нещо по законосъобразността на процесуалната дейност на изпълнителния орган, която да бъде съобразена в спорове, в които се третира същия процесуален въпрос…”
Настоящото изложение не цели да опровергае възгледа за сила на пресъдено нещо на решението по чл. 289 от АПК, а по-скоро да предизвика дискусия дали искът по чл. 299, ал.1 от АПК следва да се възприема като продължение на процесуалната защита срещу действията на органа по изпълнението.
Противоположните схващания при прилагането на АПК и ГПК в частта за реализацията на отговорността на изпълнителния орган за вреди от незаконно принудително изпълнение води до неравно третиране на правните субекти, като поставя държавата в привилегировано положение. Това най-вече се дължи на несъвършенството на законодателната уредба.
II. Органи на принудителното изпълнение по АПК.
При уредбата на органите по изпълнението законодателят е възприел двойствен подход. В изпълнителното производство по АПК орган по изпълнението може да бъде както административен орган, така и съдебен изпълнител (държавен или частен).
Чл. 271, ал.1 от АПК определя персоналната компетентност на органа по изпълнението според правния субект, който се явява длъжник по изпълнението. Така, когато изпълнението е насочено срещу граждани и организации, орган по изпълнението поначало е административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт. Когато длъжник по изпълнението е административният орган, орган по изпълнението е съдебният изпълнител, в чийто съдебен район е местоизпълнението на задължението.
Причините да бъде възприет такъв подход от законодателя са комплексни, но могат да се търсят най-общо в две направления:
1. Независимост на органа по изпълнението.
Административният процес по АПК се реализира въз основа на принципите на законност (чл. 4), равенство (чл. 8), самостоятелност и безпристрастност (чл. 10).
Съгласно чл. 10, ал. 2 от АПК не може да участва в производството длъжностно лице, което е заинтересовано от изхода му или има с някои от заинтересованите лица отношения, пораждащи основателни съмнения в неговото безпристрастие.
Спазването на тези принципи може да бъде поставено под съмнение в случаите, когато ръководещият орган в съответното административно производство съвпада с една от страните.
За да се гарантира спазването на посочените принципи, законодателят е предвидил, че когато изпълнителното производство протича срещу административен орган, то се реализира от друг орган. Такъв държавен орган безспорно е държавният съдебен изпълнител, който не е в системата на изпълнителната власт, а на съдебната, но не е правозащитен орган .Що се отнася до частния съдебен изпълнител, той изобщо няма качеството на „държавен орган“, а представлява лице, на което държавата е делегирало по силата на закона властнически правомощия да реализира по принудителен ред частни и публични вземания (чл. 2, ал. 1 и 2 от ЗЧСИ). ЧСИ не е в системата на държавните органи, което представлява гаранция за спазването на принципите на самостоятелност и безпристрастност.
При възлагането на функции на изпълнителен орган по чл. 271, ал. 1, т. 1 от АПК върху административния орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт, се създават нормативно установени предпоставки за нарушаване на баланса на правата и законните интереси на страните в процеса (взискател и длъжник). В тази хипотеза качеството на взискател и ръководещ изпълнителен орган са слети в едно лице, което създава предпоставки за конфликт на интереси. Интересът на взискателя е да бъде реализирано административното задължение, а изпълнителният орган поначало е задължен да съблюдава правата както на взискателя, така и на длъжника.
Сливането на двете процесуални роли (на взискател и изпълнителен орган) в хипотезата на чл. 271, ал.1, т.1 от АПК противоречи на принципите на самостоятелност и безпристрастност и създава реална опасност от нееднакво третиране на страните в производството.
Може би е удачно de lege ferenda законодателят да предвиди в чл. 271, ал. 1 от АПК, че изпълнителен орган по АПК може да бъде само съдебен изпълнител. Това ще бъде своеобразна гаранция за безпристрастност и независимост на изпълнителния орган. Ако съществуват притеснения у законодателя относно ролята на ЧСИ, то той би могъл да възложи единствено на ДСИ функциите на изпълнителен орган по АПК срещу граждани и организации.
2. Разноските по изпълнението.
Съгласно чл. 269, ал. 2 от АПК вземанията за разноски, свързани с изпълнението по АПК, се изпълняват по реда на ГПК. Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника. Когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, се събират от длъжника (чл. 79, ал. 2 от ГПК).
Доколкото в изпълнителното производство по АПК не се събират парични вземания, следва да се приеме, че разноските по изпълнението се възлагат на длъжника, когато той е изпълнил административното задължение след образуване на изпълнителното дело, а в тежест на взискателя остават разноските, когато длъжникът е изпълнил преди образуване на изпълнителното дело.
Вземанията за разноски са винаги парични и за събирането им по реда на ГПК изпълнителният орган може да приложи всеки един от изброените в ГПК способи за събиране на парични вземания, независимо че основният предмет на производството по АПК е изпълнението на непарични задължения.
Когато изпълнителното производство се реализира от частен съдебен изпълнител, той събира таксите и разноските по изпълнението на основание Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ. Когато изпълнителен орган е държавен съдебен изпълнител, размерът на таксите и разноските е посочен в Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК .
Неясно остава дали съдебните изпълнители могат да събират такси на основание чл. 269, ал. 2 от АПК. Тази разпоредба визира единствено „разноските“ по изпълнението, без да посочва изрично, че по този ред се събират и таксите по изпълнението.
Може да бъде обсъдена възможността de lege ferenda законодателят да уточни дали нормата на чл. 269, ал. 2 от АПК обхваща и таксите по изпълнението.
По отношение на случаите, когато изпълнителен орган е административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт (чл. 271, ал. 1, т. 1 от АПК), в АПК липсва изрична законова уредба относно размера на таксите, които се събират от длъжника. Такава разпоредба обаче се съдържа в чл. 84, т. 1 от ГПК, съгласно която държавата и държавните учреждения са освободени от задължението за заплащане на държавни такси, но не и от съдебни разноски, освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост.
Тъй като не е налице изричен нормативен текст, който предвижда размер на таксите в изпълнителното производство по АПК, следва да се приеме, че когато изпълнението се реализира въз основа на някое от изпълнителните основания в чл. 268 от АПК и длъжник е гражданин или организация, не се начисляват и не се събират държавни такси, а само разноски по изпълнението. Такси по изпълнението не следва да се събират и когато изпълнителен орган е държавен съдебен изпълнител, а длъжник е държавен или общински орган.
В случаите, в които изпълнителен орган е частен съдебен изпълнител, той начислява такси по изпълнението, на основание чл. 78 от ЗЧСИ. Съдебната практика приема, че когато ЧСИ събира публични парични вземания по реда на ДОПК, таксите и разноските по изпълнението в полза на частния съдебен изпълнител не представляват публични вземания на осн. чл. 162, ал. 4, вр. с ал. 2 от ДОПК, а частният съдебен изпълнител разполага с гражданско-процесуален ред за събиране на посочените частни вземания .
Ако законодателят беше възприел подхода изпълнителен орган при изпълнение срещу граждани и организации да бъде съдебен изпълнител (частен или държавен), то това би означавало, че в това производство той ще начислява такси в размера по Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, респ. по Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, която ще се заплаща от длъжника – физическо или юридическо лице. Изглежда законодателят е преценил, че не е целесъобразно да бъде утежнявано икономическото положение на гражданите и организациите, които са задължени да търпят изпълнение по реда на АПК.
III. Производството по чл. 294-298 от АПК. Действие на съдебното решение по чл. 298 от АПК.
Независимо дали орган по изпълнението е административният орган или съдебният изпълнител, в изпълнителния процес по АПК редът за защита при нарушение на процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес е този по чл. 294-298 от АПК.
Съдебното производство по чл. 294-298 от АПК се развива пред административния съд по мястото на изпълнението. Производството е по своя характер спорно правораздавателно производство, независимо дали жалбата се разглежда в открито или закрито заседание. След влизане в сила на АПК се прие, че „то е още контролно-отменително производство с въззивни елементи. Това съдебно производство приключва с решение, което не подлежи на обжалване (чл. 298). Спорът за законосъобразността на извършеното от органа по изпълнението правно или фактическо действие, респ. на постановения от него отказ или на осъщественото бездействие, се разрешава със сила на пресъдено нещо.” Възгледът, че решението на съда по чл. 298 от АПК се ползва със сила на пресъдено нещо, е възприет и в практиката на административните съдилища.
Доколко този възглед е правилен и кореспондира със закона? Какво оправдава в изпълнителното производство по АПК да е застъпено напълно противоположното становище спрямо възприетото при приложението на ГПК, че с решението по жалба срещу действия на изпълнителния орган не се формира сила на пресъдено нещо по отношение процесуалната им законосъобразност?
Сравнението е необходимо, тъй като и двете производства – това по чл. 294 – чл. 298 от АПК по чл. 435 – чл. 438 ГПК, са процесуални средства за защита срещу незаконност на принудителното изпълнение и имат за предмет незаконосъобразни действия или откази на орган по изпълнението. И двете производства влизат в действие при нарушение на процесуалните изисквания за законност на изпълнителния процес. Съществува и почти пълно припокриване между правомощията на решаващия съдебен състав в производството по АПК и ГПК. Правомощията на съда в производството по АПК се извличат от разпоредбата на чл. 298, ал.1-3 АПК. Правомощията на съда в производството по ГПК не са изрично посочени, но се извличат от разрешенията, приети с Тълкувателно решение № 3 от 12.07.2005 г. по тълк. д. № 3/2005 г., ОСГТК на ВКС.
Чл. 298, ал.4 от АПК и чл. 437, ал.4 от ГПК установяват окончателност на съдебния акт на решаващия съд в производството по обжалване на действията на органа по изпълнението. В нито един от двата кодекса не е уредено действието на съдебното решение, но при приложението на ГПК този въпрос е изяснен с Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. на ОСГТК по тълк. дело № 7/2014г.
Излиза, че единствената съществена разлика между производствата по АПК и ГПК за защита срещу незаконно принудително изпълнение е действието на постановеното съдебно решение. Решението на съда по чл. 298, ал.4 от АПК, съгласно съдебната практика на административните съдилища, има сила на пресъдено нещо, а решението по чл. 437, ал.4 от ГПК не се ползва със сила на пресъдено нещо относно законността на действията на съдебния изпълнител .
Анализът на правомощията на административния съд по чл. 298 от АПК не показва законодателят да е възприел различен подход по отношение на производството по контрол на действията на изпълнителния орган по чл. 271, ал. 1 от АПК. Решението на административния съд в това производство също е едноинстанционно и не подлежи на обжалване (чл. 298, ал. 4 от АПК). Съгласно чл. 298, ал. 1 от АПК, когато отмени обжалваното постановление, съдът сам разрешава въпроса по жалбата, а когато отмени друго действие, той задължава органа по изпълнението да го повтори валидно или да не го извършва. Когато обжалваното бездействие е незаконосъобразно, съдът задължава органа по изпълнението да извърши дължимото, като определя срок за това.
Административният съд няма правомощия сам да извърши изпълнителните действия вместо изпълнителния орган, а само може да ги отмени, респ. да задължи изпълнителния орган да ги извърши. Изключение от това правило се съдържа в разпоредбата на чл. 298, ал. 3 от АПК, съгласно която когато незаконосъобразното бездействие е на административен орган по изпълнението, съдът по искане на взискателя налага глобите по чл. 290, ал. 1 и възлага останалите изпълнителни действия до приключване на изпълнението на съдебния изпълнител, в чийто съдебен район е местоизпълнението на задължението. Съдебният изпълнител, на когото е възложено да довърши изпълнителните действия, изисква преписката или си набавя необходимите документи във връзка с производството. Предвидено е правомощие на административния съд сам да осъществява действия по принудително изпълнение вместо изпълнителния орган, налагайки глоба по чл. 290, ал. 1 от АПК. Вероятно това законодателно решение е с оглед процесуална икономия.
Макар и чл. 297, ал.1 във вр. с чл. 236 във вр. с чл. 228 от АПК да препращат към разпоредбите за първоинстанционното производство, не би могло да се приеме, че решението по чл. 298 от АПК се ползва със същото действие, каквото в чл. 177, ал.1 от АПК е придадено на първоинстанционното решение, постановено по предмет на оспорване, посочен в чл. 145 от АПК. Препращащите норми на чл.297, ал.1, чл. 236 и чл.228 от АПК се отнасят единствено до процесуалния ред за разглеждане на жалбата срещу действията на органа по изпълнението, но не и до действието на постановеното по жалбата решение. По този въпрос в АПК е налице празнина, която е наложително de lege ferenda да бъде отстранена, за да се избягват занапред негативните последици от наличието ѝ.
Другото възможно решение се крие в систематическото място на производството по обжалване на действията на органа по изпълнението. То е уредено в Дял пети на АПК, озаглавен „Изпълнение на административните актове и съдебните решения”. Досежно производството по жалбата, чл. 297, ал.1 от АПК изрично препраща към правилата на Глава тринадесета „Обжалване на определенията и разпорежданията” (чл.229-236), която се намира в Дял трети на АПК „Производства пред съд” (чл.126-257). Съгласно чл. 144 от АПК, която разпоредба се намира в Дял трети, „За неуредените в този дял въпроси се прилага Гражданският процесуален кодекс.” Правните последици от решението по чл. 298 от АПК могат да се определят като неуреден от АПК въпрос, доколкото за тях законодателят не е предвидил изрично правило. Правилата на чл. 177 от АПК във връзка с чл. 173 от АПК се явяват неприложими, доколкото касаят действието на решение, постановено в производство, което не е само контролно-отменително, но и такова по същество.
IV. Наличието на решение по чл. 298 от АПК като процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 299 от АПК.
Както бе посочено в т.I от настоящото изложение, в съдебната практика на административните съдилища се приема, че задължителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 299 от АПК е ищецът да е обжалвал предварително по реда на чл. 294 и сл. от АПК незаконосъобразните действия на органа по изпълнението, откоито претендира вредите и тези действияда са отменени като незаконосъобразни с решение на административния съд по чл. 298 от АПК.
Съществува едно изолирано становище, изразено в Определение № 6993 от 22.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5322/2013 г., II о., според което „В случая претенцията за обезщетение от вреди, причинени от принудително изпълнение, е допустима и за тази допустимост не е нужно да е налице влязло в сила съдебно решение относно незаконни действия или бездействия на органа по изпълнението. Що се касае до наличието или не на предпоставки за ангажиране отговорността на орган по изпълнението, то това е въпрос по съществото на спора, а не на неговата допустимост.” Това становище заслужава внимание. Изложените мотиви отговарят в по-голяма степен на същината на производството по иск за обезщетение на вреди от една страна и от друга – на действието на съдебното решение по чл. 298 от АПК.
От изключителна важност е обстоятелството, че чл. 299 от АПК урежда отговорността за незаконно принудително изпълнение, когато орган по изпълнението е административен орган, а изпълнението е насочено към граждани и организации. В тези случаи, съгласно чл.300 от АПК, искът се разглежда по реда на АПК (чл.204-207 АПК).
В кодекса липсва уредба на отговорността за незаконно принудително изпълнение, когато орган по изпълнението е съдебният изпълнител (частен или държавен съдебен изпълнител в хипотезата на чл. 271, ал.1, т.2 АПК), а изпълнението е насочено срещу административен орган. В тези случаи искът се разглежда по реда на ГПК пред общия граждански съд, като правното основание на иска е различно в зависимост от това дали орган по изпълнението е държавен съдебен изпълнител или частен съдебен изпълнител. Частният съдебен изпълнител отговаря на основание чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ във вр. с чл. 45 ЗЗД, а държавният съдебен изпълнител на осн чл. 49 от ЗЗД. От тук следва, че в производството за вреди решаващият административен съд зачита решението по чл. 298 от АПК, докато решаващият граждански съд не зачита решението по чл. 437, ал.4 от ГПК. Разпоредбата на чл. 302 от ГПК в този случай не е приложима.
Както бе илюстрирано по-горе, в производството по ГПК съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата.
На практика това означава, че когато органът по изпълнението е административният орган по чл. 271, ал.1, т.1 от АПК, искът на гражданите и организациите за претърпени вреди от негови незаконосъобразни действия ще бъдат процесуално допустими, само ако гражданите и организациите предварително и валидно са упражнили правото на жалба срещу тези действия. Тази процесуална предпоставка за допустимост на иска за вреди не съществува в хипотезата, в която орган по изпълнението е този по чл. 271, ал.1, т.2 от АПК. В тази хипотеза, бидейки длъжник по изпълнителното производство, административният орган, ако желае, може да се въздържи да инициира производство по обжалване на действията на съдебния изпълнител. Това няма да направи иска му за вреди процесуално недопустим, защото ще се разглежда от гражданския съд, който не е обвързан от наличието или липсата на решение по чл. 298 от АПК. Това поставя гражданите и организациите в неравноправно положение, което не е оправдано.
В контекста на обсъжданата материя, по отношение на длъжниците в изпълнителното производство по АПК, когато това са граждани и организации, при настоящото приложение на относимите норми, се очертават най-общо пет хипотези:
Първата възможна хипотеза е тази, в която длъжникът е оспорил законността на действията на органа по изпълнението, съдът е намерил жалбата за основателна и с решение по чл.298 от АПК е отменил обжалваното действие (или постановление). В тази хипотеза искът по чл. 299 от АПК би бил допустим.
Втората, в която длъжникът е оспорил законността на действията на органа по изпълнението, но съдът с решение по чл.298 от АПК е отхвърлил жалбата като неоснователна. В тази хипотеза искът по чл. 299 от АПК би бил недопустим.
Третата, в която длъжникът е оспорил законността на действията на органа по изпълнението, но съдът с определение е оставил жалбата без разглеждане като недопустима (напр. поради просрочие). В тази хипотеза искът по чл. 299 от АПК би бил недопустим.
Четвъртата, в която длъжникът се е въздържал от оспорване на действията на органа по изпълнението, поради което въпросът за тяхната законност не е решен в производството по чл. 294-298 АПК с окончателен съдебен акт. В тази хипотеза, искът по чл. 299 от АПК също би бил недопустим.
1. Дори да се приеме, че при изпълнение на първата и втората от посочените хипотези се формира сила на пресъдено нещо относно законността, респ. незаконността на извършените действия, от това обстоятелство не следва да се черпи извод, че в третата и четвъртата хипотеза, в които липсва решение по чл. 298 от АПК, искът по чл. 299 от АПК ще е процесуално недопустим, поради липса на „абсолютна процесуална предпоставка” – решение по чл.298 от АПК. Подобно схващане ограничава правата на длъжника.
Неоправдано е във всичките четири хипотези искът по чл. 299, ал.1 от АПК да се възприема като продължение на процесуалната защита срещу действията на органа по изпълнението. Това би означавало, че при липсата на решение по чл. 298 от АПК се стига до своеобразно „влизане в сила” на действието на органа по изпълнението и до възможността за „саниране” на незаконното изпълнение. За такъв извод няма законова опора.
Вярно е, че законодателят е скрепил с преклузивен по своя характер срок възможността на длъжника да оспори действията по изпълнението, които счита за незаконни. Това обаче съвсем не означава, че изтичането на преклузивния срок по чл. 296, ал.1 от АПК, респ. въздържането да се упражни правото на жалба, ще има като правна последица същия резултат, какъвто би имало при постановяване на положително или отрицателно съдебно решение. Срокът по чл. 296, ал.1 от АПК е въведен с цел бързина и процесуална икономия, а не е срок, с изтичането на който може да се преодолее незаконността на изпълнението.
2. Трябва да се държи сметка и за цялостния подход на законодателя, който за съжаление е недостатъчно прецизен.
От една страна, съдебното производство за обезщетение на вреди от незаконно принудително изпълнение е исково по своя характер, като относно протичането му чл. 300 от АПК препраща към уредбата на производствата за обезщетения по чл.203- чл.207 от АПК. Това е напълно логично с оглед характера на правоотношенията.
В чл. 204, ал.4 от АПК е предвидено, че незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Но тази норма се приема за неприложима в производството по иск с правно основание чл. 299, ал.1 от АПК, като е трудно да се каже категорично, че логиката в законодателния подход дава основание за това.
Производството по чл. 203-207 АПК може да се води по искове за обезщетения за вреди, причинени на граждани и организации от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица.
Когато искът е за обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, законодателят допуска искът да бъде предявен заедно с оспорването на административния акт (чл.204, ал.2 АПК). Законодателят не въздига като процесуална предпоставка за допустимост на иска за вреди наличието на решение по жалба срещу административния акт. Стига искът да е подаден заедно с оспорването (в преклузивния срок за това), съдът ще го разгледа и ще постанови решение.
Когато искът е за обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия или бездействия, незаконосъобразността на действието или бездействието също се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Тук законодателят стига по-далеч. Той не само не предпоставя допустимостта на иска за вреди от предварително оспорване на действията и бездействията, а в чл. 255 от АПК е уредил изрично, че защитата срещу действията и бездействията, проведена в специално предвиденото за целта производство, не е пречка за предявяване на иска по чл.203 от АПК.
Когато искът е за обезщетение на вреди от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение (чл. 204, ал.3 от АПК).
Действително незаконните действия по изпълнението не присъстват в изброяването в чл. 203 от АПК. Едното обяснение за това е, че действителната воля на законодателя е да предвиди „специален” ред за защитата срещу действията на органа по изпълнението, който да се отличава от реда по ГПК. Но тогава какво цели препращащата норма на чл. 300 от АПК? Другото обяснение е, че се касае за законодателен пропуск в направеното в чл. 203 от АПК изброяване да се добавят и незаконните действия по принудителното изпълнение. И в двата случая правата и законните интереси на гражданите и организациите, когато те са длъжници в изпълнителното производство по АПК, са ограничени спрямо правата, които държавата би имала в същото процедуално качество.
За да се преодолеят различията при прилагането на двата процесуални закона (АПК и ГПК), би било удачно Върховният административен съд и Върховният касационен съд да приемат съвместно тълкувателно постановление, което да отговори на въпроса дали обжалването на действията на органа по изпълнението по реда на чл. 294-298 от АПК следва да се разглежда като процесуална предпоставка за допустимост на иска за обезщетение на вреди от незаконно принудително изпълнение, за която съдът следи служебно.
EN 
BG