Стандартните договори определят правата и задълженията на заинтересованите страни. Въпреки това понякога потребителите са поставени в неизгодно положение при сключването им, като това може да се дължи на факта, че клаузите на договора са били съставени едностранно от търговеца, или поради факта, че задълженията, които съдържа, са по-тежки за купувача, отколкото за продавача. Често потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Чрез тази уредба в ЗЗП Република България е транспонирала Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
1. Кога клаузите по договора са уговорени индивидуално.
Съгласно ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на това правило към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия.
Неравноправни клаузи в потребителските договори /НКПД/ са обикновено, но не единствено, стандартни, стандартизирани или предварително изготвени договорни клаузи, често срещани в така наречените „общи условия“.
Например за да се приеме, че клаузите на договора за кредит са уговорени индивидуално, банката следва да докаже, че при сключване на договора на потребителя е била дадена възможност да се запознае с начина на образуване на референтния лихвен процент, че му е била предоставена методологията за образуване на базовия лихвен процент (БЛП), че са били провеждани преговори относно клаузите на договора и т.н.
Ако договорът е бланков, типов и по никакъв начин не се е различавал като текст и съдържание от останалите договори на търговеца, следва да се приеме, че договорът е сключен при общи условия и не е индивидуално уговорен.
2. Общи бележки относно защитата на потребителя срещу неравноправните клаузи в договорите.
Съгласно Директива 93/13 ЕИО в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно установената съдебна практика на Съда на Европейския съюз системата за защита, въведена с Директива 93/13/ЕИО, се основава на „[…]идеята[…], че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им […].“
Именно затова Директивата относно НКПД има за цел да предотврати случаи на неравнопоставеност на страните по отношение на договорните клаузи, които може да се дължат на асиметрия в информираността и техническите познания или във възможностите им да преговарят по договорните условия.
По-специално член 6, параграф 1 от Директивата относно НКПД, в който се постановява необвързващият характер на неравноправните договорни клаузи, представлява стремеж да се постигне действително равновесие между страните по договора, като се премахне неравновесието, създадено от неравноправни договорни клаузи, с цел да се компенсира по-слабото положение на потребителите.
Освен това Директивата относно НКПД има за цел да накара продавачите или доставчиците да се въздържат от използването на неравноправни клаузи в бъдеще. Европейската комисия в доклада си от 2000 г. относно прилагането на Директивата е обърнала специално внимание на вредните последици от използването на неравноправни договорни клаузи за правния и икономическия ред в ЕС като цяло и е изтъкнала значението на Директивата относно НКПД, което надхвърля защитата на индивидуални потребители, пряко засегнати от неравноправни договорни клаузи.
Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз при преценка за неравноправност на дадена договорна клауза националната юрисдикция следва да определи дали с оглед на конкретните обстоятелства в разглеждания случай тази клауза отговаря на изискванията за добросъвестност, равнопоставеност и прозрачност.
3. Изискването за прозрачност.
При преценката дали дадена договорна клауза е ясна и разбираема, следва да се вземе предвид фактът дали потребителят е имал реална възможност да се запознае с дадена договорна клауза преди сключването на договора; това включва въпроса дали потребителят е имал достъп и дали му е била дадена възможност да прочете договорната(ите) клауза(и); когато договорната клауза се отнася до приложение или до друг документ, потребителят трябва да има достъп и до тези документи.
В своята практика Съдът на Европейския съюз е приел, че съгласно Директивата фактът, че потребителите нямат реална възможност да се запознаят с дадена договорна клауза, е показател за нейния неравноправен характер.
Съдът на ЕС е извел стандарти за прозрачност, включително изисквания за информация, които излизат извън рамките на посочените по-горе аспекти. В това отношение Съдът е въвел също понятието „изисквания за прозрачност по същество“. Според него прозрачността „не може да бъде ограничен[а] единствено до разбираемия характер на [договорните] клаузи от формална и граматическа гледна точка“, но предполага и „потребителят да може да предвиди […] произтичащите за него икономически последици“ от дадена договорна клауза. Що се отнася до изискването за прозрачност на договорните клаузи, Съдът на ЕС подчертава, че, доколкото въведената с Директивата система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това изискване, въведено от същата директива, за изразяване на ясен и разбираем език на договорните клаузи, а следователно и за прозрачност, трябва да се тълкува разширително. При това положение изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Съдът на ЕС многократно е подчертавал значението на тази информация, така че потребителите да могат да разберат обхвата на своите права и задължения по договора, преди да бъдат обвързани с него. Съдът на ЕС заявява, че „за потребителя от основно значение е информацията преди сключването на договора за договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той взема решение дали желае да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика.“
В зависимост от съдържанието на разглежданата договорна клауза и с оглед на въздействието на липсата на прозрачност, евентуалната неравноправност на една договорна клауза може да бъде тясно свързана с липсата на прозрачност в нея или пък липсата на прозрачност в дадена договорна клауза може дори да бъде признак за нейната неравноправност. Такъв може да бъде случаят например, когато потребителите не могат да разберат последствията от дадена клауза или са подведени. Всъщност, когато потребителите са поставени в неблагоприятно положение въз основа на договорни клаузи, които са неясни, прикрити или подвеждащи, или когато не са дадени необходимите обяснения, за да бъдат разбрани техните последици, е малко вероятно продавачът или доставчикът да е постъпил добросъвестно и равнопоставено спрямо потребителите, отчитайки законните им интереси.
4. Изискването за добросъвестност и равнопоставеност.
В своята практика Съдът на ЕС приема, че договорните клаузи следва да се считат за неравноправни, ако въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Липсата на добросъвестност е свързана със значителна неравнопоставеност между правата и задълженията вследствие на дадена договорна клауза. В съображение 16 от Директивата се обръща внимание на силата на позицията, от която всяка договаряща страна преговаря, и се уточнява, че изискването за „добросъвестност“ е свързано с въпроса дали продавачът или доставчикът постъпва добросъвестно и равнопоставено спрямо потребителя, отчитайки законните му интереси. В това отношение Съдът на ЕС счита, че е от особено значение да се прецени дали продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят би се съгласил с подобна клауза при индивидуални преговори.
Съдът е описал преценката на значителната неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по следния начин:
„За да се установи дали една клауза създава, в ущърб на потребителя, „значителна неравнопоставеност“ между правата и задълженията на страните, произтичащи от договор, трябва да се вземат предвид по-конкретно приложимите правила на националното право при липсата на съгласие между страните в този смисъл. Именно вследствие на такъв сравнителен анализ националният съд може да установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право […]. По този начин се оказва, че въпросът дали съществува такава значителна неравнопоставеност не следва да се ограничава до количествена икономическа преценка, основана на сравнение между общата стойност на операцията, предмет на договора, от една страна, и разходите, поставени в тежест на потребителя с тази клауза, от друга страна. Обратно, значителна неравнопоставеност може да произтича от самия факт на достатъчно тежко посегателство над правното положение, в което е поставен потребителят, като страна по разглеждания договор, по силата на приложимите национални разпоредби, независимо дали под формата на ограничаване на съдържанието на правата, които според тези разпоредби той извлича от договора, или под формата на пречка за тяхното упражняване, или пък на поставянето в негова тежест на допълнително задължение, непредвидено от националните правила.“
В чл. 143, ал. 2 от ЗЗП и Приложението към чл. 3, параграф 3 от Директива 93/13/ЕИО се съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни. Така например според чл. 143, ал. 2 от ЗЗП неравноправни са клаузите, които поставят изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля, задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, дава право на търговеца или доставчика да определи дали стоката или услугата отговаря на посочените в договора условия или му предоставя изключително право да тълкува клаузите на договора и др.
5. Клаузи за едностранно изменение на лихвения процент.
B пpaĸтиĸaтa нa бългapcĸитe cъдилищa, вĸлючитeлнo и тaзи нa Bъpxoвния ĸacaциoнeн cъд, тpaйнo e възпpиeтo виждaнeтo, чe ĸлayзитe зa измeнeниe нa лиxвeния пpoцeнт пo дoгoвop зa ĸpeдит, cĸлючeн c пoтpeбитeл, тpябвa дa ce бaзиpaт нa oбeĸтивни ĸpитepии зa пpoмянa нa лиxвaтa (тaĸивa ĸaтo бopcoви индeĸcи, индeĸcи нa инфлaциятa или иĸoнoмичecĸaтa aĸтивнocт) и cлeдвa дa cъдъpжaт тoчнa мeтoдoлoгия (фopмyлa), пo ĸoятo дa ce oпpeдeля тeжecттa нa вceĸи oбeĸтивeн ĸpитepий в ĸpaйния paзмep нa лиxвeния пpoцeнт. Heoбxoдимo e ocвeн тoвa ĸлayзaтa зa измeнeниe нa лиxвaтa дa мoжe дa пpeдвиждa ĸaĸтo yвeличaвaнeтo, тaĸa и нaмaлявaнeтo ѝ. B cлyчaй чe тeзи изиcĸвaния нe ca били cпaзeни, cъдeбнaтa пpaĸтиĸa пpиeмa, чe тaĸaвa ĸлayзa e нepaвнoпpaвнa, и cлeдoвaтeлнo – нищoжнa, aĸo нe e индивидyaлнo yгoвopeнa.
Неравноправност на клаузите за едностранно изменение на лихвения процент е налице например в случаите, при които в договора за кредит отсъстват фиксирани условия и показатели, които да са налице, за да обуславят правото на банката да промени едностранно БЛП на банката; не са посочени конкретни условия, при наличието на които банката може да промени Тарифата, поради което и не може да се направи преценка дали се касае до външни причини, независещи от банката. В тези случаи кредитополучателят не е наясно с критериите, по които банката определя размера на БЛП, което води до изненада за размера на погасителната вноска, която кредитополучателят дължи на кредитодателя за текущия месец.
Поемането едностранно на всички рискове и вреди поставя кредитополучателя в изключително неравностойно положение спрямо кредитодателя. Кредитополучателят е сключил договор с определени параметри, създаващ права и задължения за страните, с които те са запознати и с които са се съгласили. Впоследствие обаче лихвата и разходите нарастват, без изобщо кредитополучателят да е наясно с това как се определят лихвеният процент, годишният процент на разходите, разходите по кредита и бизнес моделът на кредитодателя и въз основа на какви конкретни критерии се изменя, без да е наясно с начина и методиката, по която кредитодателят ги определя. Предоставянето на възможността за едностранно изменение изцяло в полза на едната страна по договора, и то на непосочени в договора критерии, поставя в изключително неравноправно положение кредитополучателя и противоречи на добрите нрави. В този смисъл е и трайно установената съдебна практика, обективирана в Решение № 76/15.07.2016г. по т.д. № 888/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 72/02.08.2016г. по т.д. № 686/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ТК, ІІІ г.о., Решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, ТК, ІV г. о., Решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други.
6. Клаузи относно валутата на договора.
При покачването на швейцарския франк в периода 2009 – 2020 г. спрямо еврото и лева за една и съща като размер вноска във швейцарски франкове кредитополучателят внася различна, по-голяма сума в евро/лева. Разликата в курса на швейцарския франк към еврото/лева към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него представлява положителна величина, формирана след служебно превалутиране от Банката, по неин търговски курс, към всеки от двата момента, която се явява печалба за банката, съществуваща и получавана успоредно с договорената възнаградителна лихва.
Банката печели както от повишаването във времето на валутния курс на швейцарския франк към еврото/лева, но също така и от разликата между курс „купува”, по който се изчислява кредитът при отпускането му, и курс „продава”, по който се изчислява кредитът при погасяването му.
Тези разлики не са част от основния предмет на договора за кредит, нито представляват цена на финансова услуга. Така например съгласно Съда на ЕС тази клауза, доколкото предполага парично задължение за потребителя по повод погасителните вноски по кредита да плати сумите, получени от разликата между курс „продава” и курс „купува” на чуждестранната валута, не представлява „възнаграждение“, а е печалба на банката за сметка на кредитополучателя, защото именно той я заплаща като част от служебно превалутираната анюитетна вноска. В резултат потребителят, без да е търговец, поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя, респ. кредитополучателя значително се нарушава във вреда на последния, което обуславя неравноправност на клаузите от договора, които го позволяват. Това е така, тъй като тези клаузи натоварват потребителя със задължения като по-слаба страна в договорните отношения, поради неговата икономическа и правна неосведоменост, и ползват банката, като ѝ гарантират облаги /печалби/, поради което същите водят до неравновесие в съдържание на договорното отношение.
Клаузата в договора за кредит, в която е предвидено изразяване на съгласие от страна на потребителя да поеме всички рискове и вреди, включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс купува и/или продава на швейцарския франк, представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, тъй като възлага върху по-слабо информираната страна неизгодните за нея икономически последици от повишаване на валутния курс швейцарски франк/евро и прехвърля върху нетърговеца риска от колебанията на валутния пазар, което поставя потребителя в изключително неравностойно положение. Увреждащо за потребителя е да поема изцяло разликата в стойността на швейцарските франкове, които би могло да се закупят за сумата в евро към различни моменти на договора, доколкото нестабилността на финансовия пазар не може да се влияе от поведението на потребителя, който не следва да понася изключително отговорността за тази нестабилност. Потребителската стойност на швейцарските франкове се е променила, но правата на банката не са накърнени, доколкото тя се е лишила от ресурс с равностойност в друга стабилна валута.
За потребителя не е предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато нарастване на размера на месечните вноски в евро/лева, без да се променя абсолютната им стойност в швейцарски франкове. Клаузата в договора за кредит, в която е предвидено изразяване на съгласие от страна на потребителя да поеме всички рискове и вреди, включително и пропуснати ползи от промени и повишаване на курс купува и/или продава на швейцарския франк, свидетелства за формалното спазване от страна на банката на принципа на добросъвестност. За да бъде обаче реално информиран като потребител, а банката – действително добросъвестна, е необходимо обстоятелствата, за които потребителят е декларирал информираност, да следват от ясни и прозрачни условия на договора. Когато не са ясни конкретните обстоятелства, върху които определен фактор може да влияе, знанието за самия фактор не носи информация за механизма на действието му и резултатите от проявлението му. Във връзка с това потребителят е останал неинформиран за начина, по който промяната във валутния курс е възможно да повлияе върху конкретните му задължения за погасяване на кредита, тъй като е неоснователно да се очаква, че би изтеглил кредит в швейцарски франкове и би се съгласил за неговото превалутиране в евро и погасяване отново в швейцарски франкове при курсове, определени от самата банка, ако му е било надлежно разяснено, че възможността да погасява кредита в друга валута влече приложение на лихвения процент за кредити в тази друга валута. Непредоставянето на подобна информация отстрана на банката е в нарушение на изискването за добросъвестност по чл. 143 ЗЗП.
Съдът на ЕС подчертава, че що се отнася до изискването за прозрачност на договорните клаузи, произтичащо от член 4, параграф 2 от Директива 93/13, напомнено също в член 5 от посочената директива, това изискване не може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка, а напротив, доколкото въведената с тази директива система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това изискване, въведено от същата директива, за изразяване на ясен и разбираем език на договорните клаузи, а следователно и за прозрачност, трябва да се тълкува разширително. При това положение изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Важно е потребителят да е бил уведомен за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на неговото задължение, като му позволят включително и да изчисли общата цена на своя заем. Определяща роля при тази преценка играят, от една страна, въпросът дали клаузите са изразени на ясен и разбираем език, така че да позволят на средностатистическия потребител, т.е. на нормално осведомения и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител, да изчисли тази цена, и от друга страна, обстоятелството, свързано с непосочването в договора за кредит на данните, които от гледна точка на характера на стоките или услугите, предмет на този договор, се считат за съществени.
Освен това съгласно постоянната практика на Съда за потребителя от основно значение е информацията преди сключването на договора за договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той взема решение дали желае да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика.
Както напомня Европейският съвет за системен риск в своята
Препоръка ЕССР/2011/1 от 21 септември 2011 година относно предоставяне на кредити в чуждестранна валута , че финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент (Препоръка А — Осведоменост на кредитополучателите за рисковете, точка 1).
Съдът на ЕС изяснява, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“.
По-конкретно, банковата институция е задължена да предостави на кредитополучателя допълнителна информация относно валутния риск, съдържаща конкретни примери за изчисляване на риска в случай на обезценяване на еврото или лева спрямо швейцарския франк. По този начин не е изпълнено изискването потребителят да разбира клаузата относно валутния риск едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, т.е. че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното обезценяване на националната валута спрямо чуждестранната валута, в която е сключен заемът, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите си задължения.
Съгласно постоянната съдебна практика на Съда на ЕС въведената с Директива 93/13/ЕИО система на защита на потребителите се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слабата страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им.
7. Задължение за съда да следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори.
Съгласно практиката на Съда на ЕС националните съдилища са задължени да следят служебно за неравноправни клаузи и то не само в рамките на исковите, но и в заповедните производства, винаги когато дадена държава-членка е въвела този институт в националното си законодателство.
В същия смисъл е и практиката на ВКС, съгласно която в случаите на нищожност поради неравноправни клаузи съдът дължи служебно произнасяне при констатиране на такава нищожност, дори и да не е сезиран с такова оплакване.
Това изискване изрично беше въведено и в чл. 7, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс през 2019 г. (ДВ, бр. 100 от 2019 г.).
8. Правни последици при установяване на неравноправни клаузи в потребителските договори.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите, които не са уговорени индивидуално, са нищожни. Съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО държавите-членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
Съгласно постоянната съдебна практика с тази разпоредба, и по-специално с второто предложение в нея, се цели не обявяване на недействителността на всички договори, съдържащи неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. Ако последното условие е изпълнено, съответният договор може да бъде запазен, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за такова запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход.
Ако въз основа на релевантните разпоредби от вътрешното си право национална юрисдикция счете за невъзможно запазването на договор без съдържащите се в него неравноправни клаузи, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 по принцип допуска обезсилването му.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Съгласно чл. 23 от Закона за потребителския кредит и чл. 39 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита (т.е. главницата, намалена с извършените плащания), но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Клаузите относно валутния риск определят основния предмет на договор за кредит, поради което обективната възможност за запазване на договора за кредит се оказва несигурна. От тази гледна точка според Съда на ЕС Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска възможността национална юрисдикция, след като установи неравноправния характер на някои клаузи от договор за кредит — индексиран в чуждестранна валута и предвиждащ лихвен процент, пряко обвързан с междубанковия лихвен процент за съответната валута — да счете в съответствие с вътрешното си право, че посоченият договор не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.
Според практиката на Съда на ЕС ако националният съд счете, че запазването на разглеждания договор за кредит след премахването на съдържащите се в него неравноправни клаузи е невъзможно, този договор по принцип не може да продължи да се изпълнява по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 и съответно трябва да бъде обезсилен.
Съдът на ЕС приема, че член 6, параграф 1 допуска възможността националният съд да замести неравноправна клауза с разпоредба от вътрешното право, която е диспозитивна или приложима при съгласие на страните по съответния договор, като тази възможност същевременно се свежда до хипотезите, когато премахването на неравноправната клауза би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, поради което последният би се оказал наказан.
Защитата на потребителя всъщност може бъде осигурена, само ако са отчетени неговите реални и съответно настоящи интереси, а не интересите, които потребителят е имал при съществуващите обстоятелства към момента на сключване на съответния договор.
Аналогично, последиците, от които тези интереси трябва да бъдат защитени, са тези, които биха настъпили реално при съществуващите или предвидимите обстоятелства към момента на спора, ако националният съд реши да обезсили договора, а не онези, които биха произтекли към датата на сключване на договора от неговото обезсилване.
Съдът на ЕС приема, че, от една страна, че последиците за положението на потребителя, предизвикани от обезсилването на договор в неговата цялост, трябва да се преценят предвид съществуващите или предвидимите обстоятелства към момента на спора и от друга страна, че за целите на тази преценка волята, изразена от потребителя в това отношение, е определяща.
Според Съда на ЕС Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска запазването на съдържащите се в договор неравноправни клаузи, когато премахването им би довело до обезсилване на договора и според съда това обезсилване ще породи неблагоприятни последици за потребителя, ако последният не е дал съгласието си за такова запазване.
По отношение на клаузите за едностранно изменение на лихвения процент практиката на Върховния касационен съд приема, че произтичащата от чл.146, ал.1, вр. чл.143 от ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка.
Не е ясно дали тази практика е съобразена с Директива 93/13, поради което въз основа на
отправено на 10 октомври 2019 година от Софийски районен съд преюдициално запитване е образувано дело C-745/19 на Съда на Европейския съюз, по следните въпроси:
1. Ако се установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана (въпреки противна уговорка в първоначалния договор) в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита?
2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент по договора?
3. По какъв начин се отразява на отговора на първите два въпроса обстоятелството, че в хода на погасяване на кредита потребителят се е съгласил да се прилага методология за определяне на лихвения процент, която не съдържа неравноправни клаузи?
BG 
EN