Неприкосновеност на жилището в изпълнителното производство по АПК

*статията е публикувана със съгласието на гл. ас. д-р Памела Бучкова

1. Правото на неприкосновеност на жилището – кратък преглед на нормативната уредба

Неприкосновеността на жилището е прогласена от редица международни актове, ратифицирани от България – Европейската конвенция за правата на човека /чл. 8/, Европейската социална харта /чл. 16 и чл. 31/, Хартата на основните права на Европейския съюз /чл. 7/, Международният Пакт за икономически, социални и културни права на ООН /чл. 11/, Международният пакт за граждански и политически права на ООН /чл. 17/ и др.
Като гаранция за защитата на правото на личен живот, неприкосновеността на жилището се ползва с конституционна закрила в България още от Търновската конституция от 1879 г. /чл. 74/. Неприкосновеността на жилището е нормативно признатата и в Конституцията от 1947 г. /чл. 85/ и Конституцията от 1971 г. /чл. 49/. Понастоящем нейната конституционна закрила се съдържа в чл. 33 от Конституцията от 1991 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 „Жилището е неприкосновено. Без съгласието на обитателя му никой не може да влиза или да остава в него освен в случаите, изрично посочени в закона.”
В своята практика Конституционният съд е имал възможността да се произнесе, че неприкосновеността на жилището се отнася към „един комплекс от интереси, които формират обособената интимна сфера на човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на разумно мислещите хора“[1]. Правото на неприкосновеност не е абсолютно, а може да бъде ограничавано, когато е налице „достатъчно висока степен на обществен интерес“[2].
Ограничение на правото на неприкосновеност на жилището е предвидено изрично в чл. 33, ал. 2 от Конституцията. Разпоредбата гласи: „Влизане или оставане в жилището без съгласие на неговия обитател или без разрешение на съдебната власт се допуска само за предотвратяване на непосредствено предстоящо или започнало престъпление, за залавяне на извършителя му, както и в случаите на крайна необходимост.“ Логическото тълкуване на този текст показва, че Конституцията позволява трето лице да проникне в жилището, когато /1/ е налице съгласие на неговия обитател за влизане; /2/ когато е налице разрешение на орган на съдебната власт, или без съгласие на обитателя и/или без разрешение на орган на съдебната власт, когато проникването е с цел /3/ предотвратяване на непосредствено предстоящо или вече започнало престъпление или /4/ за залавяне на извършителя на вече довършено престъпление, или /5/ в случаите на крайна необходимост.
За нарушаване на правото на неприкосновеност на жилището е предвидена наказателноправна санкция, която е уредена в чл. 170 от Наказателния кодекс. Правната норма визира няколко хипотези. В алинея 1 е предвидено наказание „лишаване от свобода до три години“ или „пробация до шест месеца“ за лице, което влезе в чуждо жилище, като употреби за това сила, заплашване, хитрост, ловкост, злоупотреба с власт или специални технически средства. Ако деянието е извършено нощем или от въоръжено лице, или от две или повече лица, наказанието е лишаване от свобода от една до пет години /ал. 2/. Квалифициран случай е хипотезата, в която деянието е насочено срещу жилище, превозно средство или служебно помещение на лице, което се ползва с международна защита /ал. 3/. От практическа гледна точка особен интерес представлява приложението на ал. 4, която предвижда наказание „лишаване от свобода до една година“ за лице, което противозаконно остане в чуждо жилище въпреки изричната покана на обитателя му да го напусне.
Наличието на наказателноправна защита на правото на неприкосновеност на жилището налага внимателна преценка относно спазването на това право от страна на административните органи при изпълнение на задълженията им, когато техен обект е жилището на гражданите.

2. Понятието „жилище“ съгласно закона и националната и международна съдебна практика

По смисъла на Закона за устройството на територията понятието „Жилище“ представлява „съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди“ /§ 5, т. 30 от ПЗР на ЗУТ/. Всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Допустимо е помещенията да бъдат пространствено свързани с изключение на тоалетни и бани-тоалетни. /чл. 40, ал. 1 от ЗУТ/. Важно е да се отбележи, че ЗУТ изключва ателиетата, гаражите, вилните сгради, временните постройки и др. от обхвата на понятието „жилище“.
Конституционният съд обаче придава по-широк смисъл на това понятие, като приема, че „Жилище“ е всеки обект, който се използва за обитаване, независимо от това: аа) какво представлява (самостоятелна едносемейна сграда; апартамент в жилищен блок, вилна сграда, фургон, използван за вила или за обитаване от работници при строеж, и т.н.); бб) къде се намира (в регулационните граници на град, село, вилна зона или вън от тях – например, хижа, фургон за работници и т.н.); вв) дали е напълно завършен, отговаря ли на архитектурните, санитарните и други изисквания; и гг) дали се обитава временно (например, стая в хотел, вила) или постоянно.“ [3].
Европейският съд по правата на човека разширява обхвата на понятието „жилище“ още повече, като приема, че в него се включват както елементи на правото на собственост, така и неимуществени елементи. Сред неимуществените аспекти на правото на неприкосновеност на дома са тези, свързани с екологичните опасности и нарушаването на обществения ред, както и с претърсванията и конфискациите. Така например, съдът приема, че чл. 8 от ЕКЗПЧОС обхваща и намесата в личния живот и жилище, причинена от шум и безпокойство. В Решение от 21 февруари 1990 г. по делото Powell and Rayner v. the United Kingdom е отбелязано, че жалбоподателите са се оплаквали от силен шум, причинен от пътното движение на летище „Хийтроу”. Съдът е достигнал до извода, че „Във всеки случай, макар и в съвсем различна степен, качеството на личния живот на жалбоподателя и възможността да се ползва от удобствата на дома му са неблагоприятно засегнати от шума, създаван от самолетите, поради което е приел, че чл. 8 е приложим и по отношение на двамата жалбоподатели.“. В делото Лопес Остра с./у Испания (Решение от 9 септември 1994 г.) жалбоподателката се е оплаквала от миризмата, шума и мръсния дим, чийто източник е завод за преработка на течи и твърди отпадъци, разположен на няколкостотин метри от дома и. Тя се оплаква от пасивното поведение на испанските власти. Изводът на ЕСПЧ е, че държавата не е успяла да намери справедливо равновесие между интересите, които са свързани с икономическото благосъстояние на града и се изразяват в съществуването на завода и ефективното упражняване правото на жалбоподателката на зачитане на нейното жилище, на личния й и семейния й живот. Според доклад на Холандския институт за правата на човека (SIM)[4], въпреки че чл. 8 споменава конкретно само дома като място, което се ползва със защита, Съдът е тълкувал това понятие широко и е включил в него бизнес-помещенията, използвани за професионална дейност (Ниемец с/у Германия, Решение от 16 декември 1992 г.), както и, в някои случаи, местата за паркиране на каравани – Бъкли с/у Великобритания, Решение от 25 септември 1996 г. (делото е по жалба на циганка, чийто традиционен начин на живот е свързан с живеене в каравани. Тя твърди, че отказът на властите да й разрешат да се установи на място за паркиране на каравани, защото това не отговаря на благоустройствените планове, нарушава правото й неприкосновеност на дома).
В своята практиката Върховният касационен съд се е произнесъл, че „Под жилище по смисъла на чл. 170 НК се разбира помещение, което се обитава постоянно или временно от едно или повече лица за живеене. Обстоятелството чия собственост или съсобственост е помещението, което се ползва за жилище, е без значение. Нормата защищава само този, който живее постоянно или временно в жилището. Неприкосновеността на жилището се явява важно благо в живота на всеки човек, затова и законът строго го охранява както от неправомерните действия на друг, така и от самоуправни такива“ (Решение № 232 от 03.06.1980 г. по н.о.х.д. № 231/1980 г., ВКС, II н.о.). Не са жилищни помещения стопанските сгради, магазини и др., които служат за други цели, доколкото и те не служат и се ползват за обитаване като жилище. Не може да се третира като жилище и принадлежащият към жилището двор (Решение № 358 от 21.06.1972 г. по н. д. № 289/1972 г., ВКС, II н. о.).

3. Практически проблеми при упражняване на защита на правото на неприкосновеност на жилището в изпълнителното производство по Административно-процесуалния кодекс

Изпълнителното производство по АПК е съвкупност от правни норми, чието приложение цели реализацията на задължения с административноправен характер. Тези норми са императивни правила за поведение и с тях се обезпечава не само редът за осъществяване на изпълнението, но и защитата на правата на длъжника срещу евентуалното му незаконосъобразно провеждане.
В изпълнителното производство по АПК жилището, което се обитава от длъжника, е обект на принудително изпълнение в две основни групи случаи от обективната действителност:

3.1. Първата група случаи съставляват изземването на държавно или общинско жилище, което се държи без основание –хипотезите по чл. 80 от ЗДС и чл. 65 от ЗОС.

Съгласно чл. 80 от Закона за държавната собственост имот – държавна собственост, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител въз основа на мотивирано искане на съответния министър или ръководител на ведомство. Заповедта на областния управител за изземването на имота се изпълнява по административен ред със съдействието на полицията. Заповедта подлежи на обжалване по реда на АПК, като обжалването не спира изпълнението на заповедта, освен ако съдът разпореди друго.
Съгласно чл. 65, ал. 1 от Закона за общинската собственост общински имот, който се владее или държи без основание, не се използува по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на кмета на общината. Заповедта за изземване на имота се изпълнява по административен ред със съдействието на полицията. Заповедта за изземване подлежи на обжалване по реда на АПК, като обжалването не спира изпълнението на заповедта, освен ако съдът разпореди друго.
Често при обжалване на заповедта за изземване, жалбоподателят иска от съда да спре предварителното й изпълнение, тъй като по закон обжалването не спира изпълнението на заповедта, освен ако съдът разпореди друго. В немалка част от случаите обаче предварителното изпълнение на заповедта е приключило, преди съдът да се е произнесъл по искането за спиране на изпълнението. ЗОС, ЗДС и АПК не предвиждат тези производства да се разглеждат като бързи, поради което до приключване на спора с влязло в сила решение ползвателите са лишени от жилище, в което да водят нормален семеен и личен живот.

3.2. Втората група случаи съставляват изпълнение върху жилището чрез премахване на незаконно строителство – цяла сграда или в част от имота /например незаконно преустройство/.

Съгласно чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ за строежите от четвърта, пета и шеста категория кметът на общината (района) или упълномощено от него длъжностно лице издава заповеди за премахване на незаконни строежи, които се изпълняват по реда на чл. 225а от ЗУТ. Заповедите за премахване на незаконни строежи от първа, втора и трета категория или на части от тях се издават от Началника на ДНСК или упълномощено от него длъжностно лице /чл. 225, ал. 1 от ЗУТ/ и се изпълняват по реда на Наредба № 13 от 23 юли 2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол, при спазване на относимите процесуални норми на АПК.
В някои случаи административният орган може да предвиди предварително изпълнение на заповедта за премахване на незаконния строеж, още преди да е влязла в сила, при наличието на предпоставките по чл. 60, ал. 1 от АПК – когато това се налага, за да се осигури животът или здравето на гражданите, да се защитят особено важни държавни или обществени интереси, при опасност, че може да бъде осуетено или сериозно затруднено изпълнението на акта или ако от закъснението на изпълнението може да последва значителна или трудно поправима вреда, или по искане на някоя от страните – в защита на особено важен неин интерес.
Разпореждането, с което се допуска или се отказва предварително изпълнение, подлежи на съдебен контрол (чл. 60, ал. 4 от АПК), но и в тази хипотеза понякога изпълнението изпреварва произнасянето на съда по законосъобразността на допуснатото предварително изпълнение или произнасянето на съда по същество. Понякога това може да доведе до сериозно увреждане интересите на засегнатите от изпълнението на административния акт лица, тъй като същите не разполагат с достатъчно ефективни правни механизми за защита срещу допуснатото предварително изпълнение. Такъв например е случаят със Заповед № РД 02/0298 от 31.05.2010 г. на Кмета на Община Ямбол, с която е разпоредено в срок до 31.08.2010 г. да бъде премахнат строежът, представляващ блок № 20 в ж.к „Райна Княгиня”, гр. Ямбол, населяван изцяло от ромско население. Заповедта е изпълнена, а впоследствие с Решение №244 от 10.11.2010 г. по адм.д. № 212/2010 г. [5]Административен съд – Ямбол отменя заповедта поради допуснати съществени процесуални нарушения при издаването ѝ. В този случай възстановяване на положението, съществувало преди изпълнението (чл. 301 от АПК), е на практика невъзможно.
И в двата от разгледаните случаи се поставя въпросът може ли ползвателят да се противопостави на изземването на жилището, преди заповедта да е влязла в сила, и ще доведе ли това противопоставяне до употреба на способите за защита на правото на неприкосновеност на жилището по АПК, уредени в чл. 272, ал.2 от АПК?

3.3. Гаранции за защита на правото на неприкосновеност на жилището по АПК

Съгласно чл. 271, ал. 4 от АПК собствениците или обитателите на нежилищни недвижими имоти са длъжни да осигурят свободен достъп в тях на лицата, надлежно натоварени или упълномощени за изпълнението, когато то не може да бъде осъществено по друг начин и когато влизането в такива имоти не е ограничено със закон, при спазване на условията по чл. 272, ал. 2.
В изпълнителното производство по АПК правото на неприкосновеността на жилището е защитено от нормата на чл. 272, ал. 2 от АПК, която урежда процедурата за влизане или оставане в жилището, когато не е налице съгласието на неговия обитател. Съгласно тази разпоредба влизане или оставане в жилище без съгласието на неговия обитател се допуска само с разрешение на съдия от административния съд, издадено по мотивирано искане на изпълнителния орган, въз основа на изпълнителното основание, ако изпълнението не може да бъде осъществено по друг начин. Разрешението или отказът подлежат на обжалване от страните по изпълнението с частна жалба, която спира изпълнението. Съгласно последното изречение от текста на чл. 272, ал.2 „разрешение не се изисква за изпълнението на разпореждане за предаване на жилище, издадено или потвърдено от съд”. Тази норма е обект на противоречиво тълкуване от съдилищата, на което ще бъде обърнато внимание по-долу.
Процедурата по чл. 272, ал.2 от АПК има за цел да гарантира социалната справедливост на изпълнителния процес в случаите, когато обект на изпълнение е влизане или оставане в жилище. Искането на изпълнителния орган по чл. 272, ал.2 от АПК има за цел да защити правата на взискателя, като същевременно съдебното производство, което той инициира, е гаранция, че длъжникът няма да бъде лишен от възможността за нормално съществуване. Така, с иницииране на производството по чл. 272, ал.2 от АПК се цели защита на правата и интересите на всички лица, засегнати от изпълнението[6].
Съдебната практика приема трайно и непротиворечиво, че за да бъде уважено искане, подадено по този ред, съдът следва да прецени дали е налице годно изпълнително основание по смисъла на чл. 268, т. 1 от АПК и може ли изпълнението да бъде осъществено по друг начин [7][8][9][10]. Наличието на изпълнително основание е правният въпрос, който административният съд трябва да прецени, а въпросът дали изпълнението може да бъде осъществено по друг начин е фактически и подлежи на преценка с оглед на всички доказателства, приложени към искането на изпълнителния орган.
Някои съдилища изследват наличието и на допълнителни предпоставки: искането трябва да е мотивирано [11] [12] и да изхожда от органа по изпълнението [13], изпълнителното основание да е влязло в сила [14][15].
Относно наличието на годно изпълнително основание по чл. 268, ал.1 от АПК следва да се посочи, че съгласно спомената норма, за да бъде изпълнително основание административният акт, съдебното решение или споразумението, което има за предмет жилището на длъжника, трябва да е влязло в сила. Налице е противоречива практика на съдилищата в кои случаи не е необходимо даване на разрешение от съдебен орган по чл. 272, ал. 2 от АПК, въпреки противопоставянето от страна на длъжника.
В някои съдебни актове е застъпено становището, че за принудителното премахване на сграда не е налице нужда (при липса на съгласие на неговия обитател) от нарочно разрешение на съдия в административен съд, тъй като по същество вече такова е дадено с отхвърлянето на жалбата срещу заповедта, с която е наредено принудителното премахване на строежа, при липса на доброволно изпълнение, с влязло в сила съдебно решение. Аргумент за това съдът черпи от текста на чл. 272, ал. 2 на АПК, изр. последно, в който е регламентирано, че разрешение не се изисква за изпълнението на разпореждане за предаване на жилище, издадено или потвърдено от съд[16].
Други съдебни състави, за да откажат разрешение за влизане в жилището приемат, че естеството на задължението – премахване на незаконен строеж, не предполага влизане и оставане в сградата, предвидена за премахване. С изпълнението се цели премахването на сградата като незаконен строеж, а тази цел – при липсата на доказателства в обратния смисъл, не е задължително да бъде осъществена чрез влизане в сградата. Обстоятелството, че длъжникът не разрешава влизане в имота и в сградата, не е основание да се приеме основателност на искането за издаване на разрешение по реда на чл. 272, ал. 2 от АПК[17].
Преобладаващата съдебна практика обаче приема, че при издаване на заповед за премахване на незаконен строеж, който представлява жилище, е необходимо изпълнителният орган да изиска от съда разрешение за влизане или оставане в това жилище[18][19][20][21][22][23].
Би било уместно de lege ferenda законодателят изрично да посочи дали при премахване на незаконен строеж, който представлява жилище, е необходимо изпълнителният орган да изиска от съда разрешение за влизане или оставане в това жилище по реда на чл. 272, ал. 2 от АПК.- в случаите, когато съдът е потвърдил заповедта за премахване.
С оглед създаване на по-големи гаранции за конституционното право на неприкосновеност на жилището, някои съдебни състави поставят определени граници и рамки при даване на разрешение по чл. 272, ал. 2 от АПК. Така например с Определение №344 от 30.11.2011 г. по адм. дело №550/2011 г. Административен съд – Стара Загора е поставил времеви рамки на действието на разрешението, като е постановил, че дава исканото разрешение на Началника на сектор Стара Загора при РДНСК – Югоизточен район за влизане в частно жилище, „в рамките на един работен ден за времето от 10.30 до 17.30 часа, след влизане в сила на определението“.
Въпрос, който не е категорично изяснен от закона и съдебната практика е дали разрешението по чл. 272, ал. 2 от АПК може да се даде от съда при липса на ясни доказателства, че срокът за доброволно изпълнение, даден на обитателя с поканата по чл. 277, ал. 1 от АПК, е изтекъл.
Влизане или оставане в жилище без съгласието на неговия обитател се допуска само, ако изпълнението не може да бъде осъществено по друг начин. Затова, преди изтичане на срока за доброволно изпълнение не може да се прецени дали изпълнението не може да бъде осъществено по друг например доброволен начин. Безпредметно е да се дава разрешение по чл. 272, ал. 2 от АПК в случаите, когато срокът за доброволно изпълнение все още не е изтекъл, защото така не съществува сигурност, че изпълнението не може да бъде осъществено по друг начин. Така например изпълнението може да бъде разсрочено или отсрочено (чл. 278 от АПК) и длъжникът може да предложи преди изтичане на срока за доброволно изпълнение изпълнението да бъде осъществено по алтернативен начин.
Друг аспект на разглежданата проблематика е доколко неприкосновеността на жилището следва да бъде гарантирана, когато длъжникът не притежава друго жилище освен това, което е обект на изпълнението. Съдебна практика приема трайно, че обстоятелството дали лицата притежават друго жилище или не е без значение, тъй като принудителното изпълнение е допуснато по съответния законов ред [24].
В редица от тези случаи жалбоподателите се позовават на Решение от 24.04.2012 г. на ЕСПЧ по делото Йорданова и други срещу България, номер 25446/06[25], като изтъкват, че държавата е длъжна да им осигури алтернативно жилище, за да не останат бездомни. Решението на Европейския съд разглежда отстраняването на ромска общност, живуща в незаконни жилища, построени върху общинска земя в местността „Баталова воденица“ в гр. София. В това решение Европейският съд по правата на човека е изтъкнал, че продължителното бездействие на държавните органи е довело до това, че обитателите на жилищата са развили силни връзки с домовете си и са изградили общностен живот там. Принципът на съразмерността изисква такива ситуации, които касаят цялата общност (в конкретния случай – ромската общност в местност „Баталова воденица“) и дълъг период от време, да се третират като съвсем различни от рутинните случаи на отстраняване на лица от незаконен имот. Съдът отново потвърждава, че заповедта за отстраняване, постановена срещу обитателите на жилищата, може да се счита за „необходима в едно демократично общество“ за постигането на законна цел, само ако отговаря на “ належаща обществена нужда“ и, по-специално, ако е съразмерна на преследваната законна цел. В конкретния случай ЕСПЧ приема, че с оглед на дългото необезпокоявано присъствие на семействата на жалбоподателите и на образуваната от тях общност в „Баталова воденица”, принципът на съразмерността изисква да бъдат взети под необходимото внимание последиците от отстраняването им и рискът те да станат бездомни.
В трайната съдебна практика на националните съдилища обаче се изтъква, че решението на Европейския съд е приложимо само в случаите, когато заповедта за остраняване от жилището засяга цяла една общност, при това в уязвимо социално положение, и когато налице бездействие на държавните органи в продължение на дълъг период от време, в който са създадени трайни връзки на общността с жилището и местността[26][27]. Съдилищата приемат, че принципът на пропорционалност изисква такива положения, при които е засегната цяла общност, която е в неравностойно социално положение и се отнасят за дълъг период от време, да се третират съвсем различно от обикновените случаи на преместване на лице от незаконно заеман имот, но приемат, че конкретните случаи, по които се произнасят, не съдържат тези белези и остраняването на обитателите няма да наруши принципа на пропорционалност (чл. 6 от АПК).
При аналитичния прочит на закона и на съдебната практика възниква още един важен въпрос от практическо значение, а именно: Кои са заинтересованите лица, които могат да инициират производство по премахване на незаконно строителство пред съответните държавни или общински органи?
Липсата на законово задължение за административния орган да издава актове по реда на чл. 225 от ЗУТ води до ситуацията, при която живущите в близост/съседство лица могат да сигнализират за незаконно строителство, но не могат да обжалват отказа на административния орган да издаде заповед за премахване на незаконните постройки, в случай, че отказът засяга правната им сфера. Тези лица не се третират и от съдебната практика и като „заинтересувани лица“, които могат да инициират подобно производство. Съдилищата приемат трайно, че изцяло в компетентността на административния орган, на който преписката е изпратена за произнасяне, е преценката дали да издаде заповед за премахване, като отказът му не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 214, т.3 ЗУТ, който да засяга законни права и интереси на жалбоподателя (например лице, което е подало сигнал за незаконно строителство). Така се стига до ситуация, при която продължителното пребиваване на дадена общност в незаконни постройки създава задължение за държавата да им осигури алтерантивно жилище или да предприеме други компенсаторни мерки, като същевременно живущите в околността лица, които не разполагат с адекватни правни способи да инициират премахването на такива незаконни постройки от съответните държавни или общински органи.
Удачно е de lege ferenda законодателят изрично да предвиди възможността за обжалване на отказите за издаване на заповед за премахване на незаконно строителство, като включи в кръга на заинтересованите от обжалване лица и живущите в околността или в непосредствена близост или пък собствениците на терен, върху който е реализирано незаконно строителство.
Пропуск на закона е липсата на адекватна нормативна база, която да осигури дом на лишените от жилище лица. В редица решения на ЕСПЧ, Европейския комитет по социални права към Съвета на Европа и Комитетът по правата на човека към ООН изрично е посочено, че при отстраняване на лица от социална общност в неравностойно положение държавата трябва да осигури алтернативни жилища и да се погрижи те да не останат бездомни. В Правилника за приложение на Закона за социалното подпомагане е предвидена възможност за временно настаняване на бездомни хора в центрове за временно настаняване, но то не може да продължи повече от 3 месеца в рамките на една календарна година (§ 1, ал. 1, т. 23 от ДР на ППЗСП). Действащото българско законодателство не предвижда възможност за безплатно ползване на социални жилища за период, по-дълъг от 3 месеца, което на практика означава, че в момента не съществува нормативен механизъм за изпълнение на препоръките на международните организации за осигуряване на алтернативни жилища на бездомните хора в неравностойно положение, които са били лишени от жилище. Това допълнително мотивира държавните органи да бездействат по отношение на незаконното строителство и незаконното пребиваване на лица от общности в неравностойно положение в държавни или общински жилища.
За да се избегне това, би било уместно de lege ferenda законодателят да предвиди възможност за безплатно ползване на социални жилища от лица в неравностойно положение за период, по-дълъг от 3 месеца.
В контекста на поставените дотук въпроси интерес представлява и възможността за обезщетяване на вредите, причинени на граждани в следствие на незаконосъобразното накърняване на правото на неприкосновеност на жилището.
Съгласно чл. 299, ал. 1 от АПК за вредите, причинени на граждани и организации от незаконно принудително изпълнение, отговаря имуществено държавата, ако административният орган по изпълнението е държавен, и общината, ако органът е общински, независимо от това дали вредите са причинени виновно. За вредите от изпълнението, причинени на трети лица, обезщетение се дължи от държавата, ако административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт, е държавен, и от общината, ако органът е общински. (чл. 299, ал. 2 от АПК). Исковете за вреди се предявяват по реда на Глава XI от АПК, във връзка с чл. 1 от ЗОДОВ.
Имуществени и неимуществени вреди могат да претърпят както лицата, които са пряко потърпевши от незаконосъобразното накърняване на правото на неприкосновеност на жилището, както и други лица, които са засегнати от незаконосъобразното бездействие на държавните органи по повод на незаконно строителство.
За да се ангажира отговорността на държавата по реда на чл. 203 и сл. от АПК, следва да са налице точно определените от законодателя в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предпоставки, а именно: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган на държавата/общината или длъжностно лице; 2. незаконосъобразните актове, действия или бездействия да са извършени при или по повод административна дейност; 3. в следствие актовете, действията или бездействията на административните органи или длъжностните лица да са причинени вреди на граждани или юридически лица; 4. вредите да са в пряка причинна връзка с незаконосъобразния акт, респ. поведение на администрацията. Целта на закона е да защити физическите и юридическите лица от недобросъвестно и незаконосъобразно осъществяване на правомощията на държавните органи, когато от това са произтекли вреди [28].
В случаите, когато вредите са претърпени от обитателя на жилището, същият може да претендира обезщетение, ако органът по изпълнението не е поискал разрешение от административния съд по реда на чл. 272, ал. 2 от АПК. Обезщетение може да се иска и в случаите, когато изпълнението не е осъществено съобразно пределите на разрешението на съда по чл. 272, ал. 2 от АПК (например извън времевите рамки, определени от съда в разрешението). Обезщетение може да се претендира и когато изпълнението не е осъществено по начина, посочен в изпълнителното основание. Ако такъв начин не е посочен в изпълнителното основание, изпълнителният орган определя начини и средства за изпълнение, които с оглед особеностите на конкретния случай ще осигурят най-ефективно изпълнението на задължението и които са най-благоприятни за гражданите или организациите, спрямо които или в полза на които се осъществява изпълнението, когато е възможно то да се извърши по няколко еднакво ефективни начина (чл. 272, ал. 1 от АПК).
Когато разрешението на съда по чл. 272, ал. 2 от АПК не съответства на материалния закон, обезщетение за вреди не може да се търси от държавата нито по реда на АПК, нито по реда на ЗОДОВ. В чл. 2 от ЗОДОВ изчерпателно са изброени случаите, в които Българската държава отговаря за вредите, причинени на граждани от актовете на съда, като актовете по чл. 272, ал. 2 от АПК не попадат сред тях. Такова решение обаче елиминира всякаква възможност за увредените лица да претендират обезщетение от държавата в случаите, когато изпълнителният орган е влязъл или останал в жилището с разрешение на съда, което противоречи на материалния закон.
Би могло в бъдеще да се обсъди необходимостта de lege ferenda законодателят да разшири обхвата на защитата по чл. 2 от ЗОДОВ, като включи и случаите на дадено от съда разрешение по чл. 272, ал. 2 от АПК или нарушаването на права защитени от чл.8 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
Евентуалната дискусия на споделените проблеми би могла да доведе до решения, които да гарантират в по-висока степен защитата на конституционното право на неприкосновеност на жилището в изпълнителното производство по АПК.